Превърнали сме държавата си в колониална подлога на чужди интереси.
Нямаме нито армия, нито бюджет за нея, нито военна техника. Обезоръжили сме като невръстна девойка инструмента си, чрез който може да браним националния си интерес и вместо това разчитаме на съюзнически войски. От това произтича командирите ни да не са български и маршируването ни да е под чужд марш. Независимо дали интересът ни към този момент се припокрива с интереса на съюзите, в които участваме, историята учи (макар че се опитват да я демодират), че никое приятелство не е вечно. Ще дойде момент, в който държавата ни ще остане без другарче, но и без бойна сила, която да пази интересите й.
Това е една от най-пагубните и малоумни политики, които води държавата ни. В мирно време живеем с илюзията, че отбраната не е важно звено от държавността ни, но то е може би едно от най-важните. То е гърба на нашите икономически, обществени и политически интереси. Това е главният лост на независимостта.
Може би целта е да нямаме такива, а държавата ни да бъде превърната във филиал на нечии чужди интереси, като се създаде една пълна зависимост от тях.
Службите ни за сигурност страдат не само от ниско финансиране, а и от липса на специалисти. Парите стигат, колкото за заплати. Разузнаването ни не разузнава, а политиката, особено на глобално ниво, не се случва пред малкия екран - за нея са нужни подземни канали.
Осакатени сме откъм предвиждане накъде духа вятъра. Но може би не ни е нужно. Така и така ни се диктува. Защо ни е да знаем какво се случва и да сме подготвени за това.
Живеем в нова, съвременна, демократична форма на колониализъм. Залъгвани с останките на други и с модерни джаджи, съществуваме в илюзията, че от нас всъщност зависи нещо. Обезкървавихме държавата си и я отслабихме, за да не може да се самозащити.
А ние продължаваме да нехаем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар