Мачовете с Левски на тима от Скопие се използват като пропаганда от западните съседи
Втората световна война довежда до същинско прекрояване на границите и довежда до куриозни от гледна точка на днешната география моменти.
Така днешният Рапид Виена може да се похвали с титла (1941) и Купа на Германия (1938), като успех във втория по значимост трофей в Третия райх има и Фърст Виена (1943).
Пред 1944 г. пък шампион на Унгария става Надваради, чийто наследник е днешният румънски Атлетик Орадя.
България спокойно можеше да се нареди сред тези примери, ако през 1942 г. Македония Скопие бе спечелил финала за Държавното първенство срещу Левски, но това така или иначе не се случва.
След навлизането на българските войски в Македония, Поморавието и Западна Тракия през април 1941 г. териториите им минават под администрацията на Царство България. Логично всички клубове от новоприсъединените земи стават членове на ръководния спортен орган БНСФ и постепенно биват интегрирани в неговата система. Битоля и Скопие получават собствено първенство, в което участват отборите от региона, а струмишките Беласица и Македония, както и Единство Радовиш се включват в първенството на Пиринска окръжна спортна област. Съвсем друга ще бъде съдбата на основания на 10 август 1941 г. в скопското кино „Урания“ представителен градски тим Македония. Той се явява наследник на Граджански, взел участие в Първа лига на Югославия. Треньор е унгарският евреин Илеш Шпиц, който преди това работи в Хайдук Сплит. Новият отбор прави сериозно впечатление още в първите си контроли срещу носителя на Царската купа ФК 13 (1:2) и държавния първенец ЖСК (2:2). След тях ветераните, както са известни ФК 13, привличат най-добрите играчи на съперника Кирил Симоновски (известен като Симеонов)–Джино и Трайче Серафимов–Жената, които обаче скоро се завръщат, тъй като са обвинени в професионализъм – възможно най-тежкото нещо в онзи период.
Впоследствие двата реномирани столични тима гостуват в Скопие, а загубите на ФК 13 с 1:6 и 4:7 карат спортните функционери да включат Македония директно на фазата на елиминации в Държавното първенство. Там негов съперник е Спортклуб Пловдив, като на реванша скопяни атакуват рефера Крум Попов, поради което им е присъдена служебна загуба. Добрите изяви довеждат до включването на Македония в
софийската Първа дивизия, където въпреки неравностойното си положение (те пътуват за всеки мач до София, а съперниците им гостуват само веднъж) тимът записва серия от впечатляващи резултати. На 29 март на затревения терен в Скопие гостува Левски, като при резултат 2:0 е присъден гол за сините, който разгневява домакините и те напускат терена. В книгата „Скопски фудбалски незаборави“ Ивко Панговски твърди, че след срещата феновете на домакините, бягайки от полицията, потърсили спасение в река Вардар, а радио „Лондон“ нарекло случилото се „кървавата среща, която разбуни световната футболна общественост“. Тези му думи съвпадат с официалната версия, лансирана от югославския филм „Изстрел“ (1972), започващ с подобни кадри. Двубоят в София завършва при равенство 2:2, което пък дава повод на вратаря Васил Дилев да прояви въображение. В свое интервю малко преди смъртта си на 17 октомври 2011 г., когато е на 98 години, той с абсолютна увереност говори за начина, по който тимът му е бил ощетен. Споменава се ситуация в края на срещата, когато съдията Тодор Атанасов отменя гол на Македония заради засада. Според Дилев по този начин отборът щял да стане шампион на България и да играе за Средноевропейската купа срещу първенеца на Румъния. Освен че мачовете от софийското първенство нямат отношение към борбата за титлата, трябва да се каже, че Средноевропейската купа, известна още като Копа Митропа, прекъсва временно съществуването си през 1940 г. и не е възможно да се говори за каквото и да е участие на български отбор там, още повече че нито един не е получил възможност да се състезава в досегашните издания на надпреварата. Освен това споменатите от него 50 000 зрители на срещата са просто фантасмагорична цифра за епоха, в която най-посетеното спортно събитие в София се кеч двубоите на Дан Колов, събиращи по 30 000.
Все пак трябва да се отбележи, че успехите на Македония до голяма степен се дължат на факта, че те практикуват най-съвършената тактическа система за времето си „дубъл ве ем“. За сравнение – в Унгария тя се появява едва 2 години по-рано с помощта на журналиста Ласло Фелеки, което говори колко напред е футболът в Югославия. Освен това тимът на Илеш Шпиц получава бонус, който през годините варненските и пловдивските претенденти за титлата не са имали – финалът се играе в 2 мача на разменено гостуване. Първият мач е на 11 октомври 1942 г. и за него двата отбора избират различни начини на подготовка. Играчи и ръководители на Левски пътуват с влак до Кюстендил, след което продължават с автобуси до Скопие, където пристигат ден преди срещата, а домакините заминават на лагер във Вранска баня, намираща се на около 90 км. от града. За съдия на срещата е назначен софиянецът Борис Паунов, но двамата му помощници Вачев и Петров са от Скопие. На трибуните присъстват около 8000 души, сред които началникът на гарнизона в Скопие ген. Васил Бойдев, кметът на града Спиро Китинчев, областният директор Димитър Раев и всички ръководни фактори в българския спорт, пътували специално от София. Няколко дни преди мача на посещение в Скопие пристига цар Борис III, като гостуването на Левски се радва на сходен интерес и бива посрещнато положително от местната публика. През първото полувреме Македония пропуска няколко изгодни възможности, докато след паузата Левски показва по-добра игра и стига до победата с голове на Божин Ласков и Борислав Цветков–Жук. Удар на Васил Спасов пък среща гредата на Дилев.
Въпреки получения резултат интригата за реванша остава и на 18 октомври на игрище „Юнак“ бива поставен нов рекорд по посещаемост – близо 15 000 зрители, като приходите от двата мача са внушителните 560 000 лв. Левски избира по-предпазлива тактика, но дочаква своя момент през второто полувреме, когато Божин Ласков отбелязва единствения гол, завършвайки добре проведена акция от Борислав Цветков-Жук. В хода на двубоя грубостите зачестяват и на 3 пъти лекарски екип трябва да влиза на игрището, за да оказва помощ на контузени играчи, като описанието на случая с Ласков във вестник „Спорт“ е особено колоритно: „Тая контузия бе истинската стопроцентова контузия на вчерашния мач и загрижи санитарите. Същите облечени в бяло сестри прекосиха в спринт цялото игрище, за да стигнат до северната врата. Чудно как реферът не ги спря. Ласков бе подложен на „лечение” и бе пуснат в играта точно когато се биеше един хубав корнър. Кратката почивка в ръцете на белоснежните сестри му бе дала нова енергия и той така фрастна топката с глава, че ако не бе дирека, това бе втория сигурен гол на Левски (б.а. – запазен е автентичния начин на изразяване)“. В крайна сметка Левски триумфира с трофея, който е получен от ръководителя на българския спорт Иван Батембергски.
Мачовете между Македония Скопие и Левски залягат в основата на игралния филм на Дарко Митревски „Трето полувреме“ (2012). Опитът да се направи микс между съветския „Трето полувреме“ и американския „Бягство към победата“, забъркан с пропагандни клишета, може и да не дразни любителите на непретенциозното кино, но всички антибългарски внушения не почиват на никакви реални основания.
Теодор Борисов, (Поредица „100-те мача, които написаха историята на българския футбол), Temasport.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар