В последно време се наблюдава някакво нежелание или може би притеснение избраниците на народа в парламента да се наричат “народни представители”.
Любопитното е, че това се демонстрира и от двете страни – избраници и избиратели.
Неясно защо се предпочита съществителното “депутат”, което според тълковния речник иде от латинския през руски език. То се отнася до лице, избрано да представя част от населението в някакъв висш орган.
Нежеланието да се употребява нашенското “народен представител” има своето обяснение. Какви са корените му ще научим, ако върнем парламентарната история назад към времето на великия народен представител Йосиф Петров, който дотолкова беше народен, че не се обиждаше ако го наричат бай Йосиф Петров. Той си беше един истински представител на хората, които го бяха пратили в Народното събрание. И знаеше това, и най-вече съзнаваше каква огромна отговорност е да бъде лицето и гласът на хората.
Големият народен трибун и поет Йосиф Петров отдавна не е сред нас. И навярно духът му не намира покой, особено ако витае из парламентарните кулоари. Защото онези, които би трябвало да се наричат негови следовници, са срам за неговите завети.
Дълбоката връзка между народ и избраник вече не съществува. И с това са наясно и двете страни. И по тази причина някак не е удобно да се употребява словосъчетанието “народен представител”.
Хората виждат, че не са приоритет на избраниците си. Ако депутатите се интересуваха от народните съдбини, със сигурност нямаше да затъваме в безпрецедентната в парламентарната ни история криза. За да бъдем осъдени да сме свидетели на партийни борби, задкулисни договорки и преговори за това как да откраднем и разделим едни пари...
Нашенските депутати се интересуват най-вече от себе си и партийните си интереси. Те не са истински водачи. И с болка биха го разбрали, ако гъвкавите платени социолози вземат, та пуснат анкетка сред избирателите им готови ли са да дадат живота си за тях.
Ако можехме, вместо да гледаме самодоволните им муцуни в парламентарната зала, да направим така, че да си спомнят откъде тръгват. Дори да е насила.
Например, всеки българин, когато започва нова работа, минава през изпитателен срок. Такъв трябва да има и за т.нар. народни представители. Шест месеца първоначален изпитателен срок, докато не докажат, че стават за тази работа.
Би било правилно по време на този срок депутатите да са на минимална работна заплата. А не както сега, още не прекрачили прага на Народното събрание и айде, на ти 7 бона заплата. Откъде накъде?! Пък и на всичко отгоре им актуализират парите най-редовно…
Ако ставаш за тежката работа да представляваш народа, вървиш нагоре по стълбицата. И заплатата ти също. От минималната, до върха, по същия начин и администриране, които се отнасят до всеки един от трудещите се в държавата.
И ако не ставаш за тая работа, е простичко – сбогом, да дойде друг!
Когато депутатите осъзнаят, че народът е техния работодател, ще се върне изгубеният смисъл на дефиницията “парламентарна република”. Защото в момента нито е парламентарна, нито е република...
Румен Савов, Banker.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар