Днес стават точно 50 години от деня, в който в Чили бе извършен военен преврат, властта бе поета от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, законният президент Салвадор Алиенде е убит.
Но още на предишния ден в най-големия морски морски град на Чили – Валпарайсо – започват брожения на военноморските сили, които завземат части от града и с паролата „Над Сантяго вали“ дават сигнал за преврата. Свидетел на тези събития отпреди половин век е нашият събеседник Димитър Лазаров, който по това време в периода 1971-1973 г. е първи секретар на българското посолство в столицата Сантяго.
- Каква бе обстановката в Чили преди преврата, господин Лазаров?
- Подготовката за преврата започна още преди Салвадор Алиенде да встъпи в длъжност на 4 ноември 1970 г. Той се бе кандидатирал за президент преди това три пъти – през 1952, 1958 и 1964 г. На четвъртия път успя и на 4 септември 1970 спечели крехко мнозинство от 1.4 на сто пред кандидата на десницата – 36.3 срещу 34.9. На трето място бе кандидатът на християндемократите. При това положение няма балотаж и следваше на съвместно заседание на двете камари на Конгреса държавният глава да бъде избран между първите двама кандидати на изборите. По традиция се избираше първият. Тази процедура се осъществяваше в рамките на два месеца и завършваше с встъпването в длъжност на новоизбрания президент на 60-ия ден от изборите. Така че нормално бе да се очаква Конгресът да утвърди Алиенде официално за държавен глава.
- Какво се случи в тези 60 дни?
- Пясъчният часовник на Алиенде започна да тече още преди да встъпи в длъжност. Нещата не се развиха по традиционния дотогава начин. Още в началото на този междинен период ултрадесните кръгове в лицето на Националната партия, латифундистите, едрата икономическа буржоазия и крайнодесни екстремистки организации излязоха с призив да се осуети на всяка цена встъпването в длъжност на Алиенде, да не се допусне Чили да се управлява от президент-марксист, който да превърне страната във втора Куба. Но важна роля тук изигра третият класиран на изборите – Радомиро Томич, лидер на умереното крило в Християндемократическата партия, от хърватски произход. Той и неговите сподвижници обявиха, че ще подкрепят Алиенде и така на 4 ноември 1970 година той встъпи в длъжност. Нека припомним, че той бе кандидат на Блока на народното единство, в който влизаха седем леви партии – социалистическата, комунистическата, социалдемократическата, радикалната и движенията Християнска левица, За единно народно действие, и Независимо народно действие. Нещо интересно – в продължение на 30 години Алиенде бе масон. Масони бяха и висши военни. През първата година на президентството си той си държеше връзка с Великата ложа. Упрекваха го, че е нарушил правилата на масонството, защото е марксист. И два-три месеца преди преврата с 13 на 2 гласа във Великата ложа го дезавуира. Това бе индикация какво го очаква.
- Известно е, че в Южна Америка превратите се правят от военните...
- В този двумесечен период решаваща роля изиграха традиционната въздържаност и ненамеса на военните в Чили в политическия живот на страната. Противниците на Алиенде не успяха да въвлекат в плановете си за преврат чилийските въоръжени сили и по-точно – ръководителите им от висшето офицерство. За тях бе въпрос на чест стриктното спазване на конституцията. Те се отличаваха от колегите си в други южноамерикански страни, където военни преврати ставаха непрекъснато и бяха наричани „оперетни преврати“. И въпреки това поведение на военните в Чили едни крайно десни терористи убиха главнокомандващия сухопътните войски генерал Рене Шнайдер в самото навечерие на встъпването в длъжност на Алиенде. Шнайдер бе убеден привърженик на конституционализма и отхвърляше призивите и внушенията за намеса на армията в политиката. На негово място, съгласно строгото изискване за йерархия при военните, бе назначен генерал Карлос Пратс, също убеден конституционалист. Но убийството на Шнайдер внесе смут и известно колебание у военните среди, защото подсказваше, че противниците на Алиенде тепърва ще започнат да действат по-решително. Президентът знаеше, че може да разчита на генерал Пратс и на доста негови генерали от сухопътните войски, но също така бе наясно, че мнозинството от военноморските и военновъздушните сили са враждебно настроени срещу него и Блока на народното единство. А военен преврат без съгласие и единодействието на трите рода въоръжени сили – т.нар. Купола - не можеше да се извърши.
- Очевидно управлението на Салвадор Алиенде започва при голяма конфронтация?
- Да, но тя не можеше да съществува без двувластието. В Конгреса – Сената и камарата на депутатите – враждебното парламентарно мнозинство бе на опозицията. Съдебната система, Конституционният и Върховният съд бяха изцяло враждебни. Военната върхушка и офицерството бяха неутрални и лоялни, но и колебливи и раздвоени. В такава обстановка Алиенде пое тежкия кръст. Но той започна да изпълнява предизборната си програма. През първата година бяха национализирани медните мини – най-важното национално богатство на Чили. Ускорена бе и аграрната реформа, елиминирани бяха латифундиите. До голяма степен бе национализирана собствеността на чуждите монополи, които притежаваха някои природни богатства. Бяха експроприирани отделни сфери от индустриалния сектор. Всичко това засегна много вътрешни и външни интереси и доведе до поляризиране на обществото и консолидация на опозицията. В парламента в определени моменти дейността на правителството бе парализирана. Появиха се трудности при снабдяването с хранителни продукти. САЩ почти блокираха търговските си отношения с Чили и спряха отпускането на кредити. Транснационалните корпорации парализираха притока на валута в страната, започна изнасянето на капитали в чужбина, инфлацията растеше непрекъснато.
- Кои бяха транснационални корпорации на САЩ?
- „Интернешънъл телефон енд телеграф“ – ITT, „Анаконда къмпани“, „Пепси кола“, „Чейз Манхатън Бенк“, „Ексим Бенк“ и други, които присъстваха осезателно и дори доминираха в икономическия живот на Чили. Те бяха и в основата на дестабилизацията на икономическия живот при управлението на Алиенде. Но обстановката в Южна Америка не бе благоприятна за САЩ. В Панама управляваше патриотично правителство, в Перу се провеждаха радикални икономически реформи, в Боливия се опитаха да следват перуанския път, но правителството бе свалено от военните само след една година, в Уругвай настъпваше Широкия фронт – по подобие на чилийския Блок на народното единство.
- Разбира се, пример за тези страни бе Куба на Фидел Кастро?
- Той пристигна в Чили на първата година от управлението на Алиенде и остава в страната безпрецедентните за такова посещение 25 дни – от 10 ноември до 5 декември 1971 г. Кастро обиколи страната и участва в много митинги. Посещението му предизвика смесени реакции. То бе посрещнато с възторг и ентусиазъм от привържениците на Блока и най-вече от Социалистическата партия, към която принадлежеше и самия Алиенде. Но най-радушно Фидел бе приет от крайнолявата групировка „Движение на революционната левица“, известна с инициалите МИР. Тя не влизаше в Блока и посещението на Кастро бе повод те да подкрепят неговите тези за ускоряване на революционния процес и за създаването на паралелна власт на трудещите се. По време на визитата на Фидел Кастро опозицията развихри кампания против него и Алиенде с обвиненията, че президентът води Чили по кубинския път. Но посещението на Кастро доведе и до критики на Алиенде и от своите от Блока на народното единство, най-вече от лидера на неговата Социалистическа партия Карлос Алтамирано, както и от МИР. Те го обвиняваха в капитулантство пред десните във военните среди. Призоваваха за въоръжаването на работниците, а селяните за завземат земите на латифундистите. Така Алиенде се озова между чука и наковалнята не само по отношение на вътрешните си противници, но и отвътре, от своите от средите на Блока на народното единство, който постепенно се превърна в една разединена коалиция.
- Какво бе положението в страната през 1973 – годината на военния преврат?
- Още от самото й начало Алиенде и правителството навлязоха в най-острата конфронтация. Активизираха се терористичните групи, зачестиха убийствата и атентатите срещу хора от официалната власт. Икономиката бе почти напълно парализирана от масовите стачки на собствениците на товарни камиони, а в Чили автомобилният транспорт е най-важен заради природо-географските особености и релефа на страната. Но възловият момент бе на изборите на 4 март 1973 г. Десните опозиционни партии бяха убедени, че Блокът на Алиенде ще претърпи провал, че десните ще спечелят 2/3 от местата в Конгреса и по легален път ще могат да отстранят президента от поста му. Това обаче не стана. Опозицията спечели 56.61 на сто от гласовете, но те не стигаха за отстраняването на президента. Изненадата бе, че за Блока на народното единство гласуваха 43.39 на сто, или със 7 процента повече, отколкото за самия Алиенде на президентските избори три години по-рано. И ако тази тенденция продължеше, то на следващите президентски избори през 1976 година можеше да стане трайна алтернатива.
- И тази тенденция за ляво управление ускорява преврата?
- Да, беше въпрос на време кога да се реализира. През юни Националната партия обяви управлението на Алиенде за незаконно и призова за масово неподчинение. На 29 юни бе извършен и опит за преврат, когато десетина танка се приближиха до президентския дворец „Ла Монеда“ и откриха огън по него заедно с разположените наоколо в съседните административни сгради снайперисти. Този метеж бе осуетен с непосредствената намеса на главнокомандващия сухопътните войски генерал Пратс и завърши с десетина убити и толкова ранени. Но истинската цел на опита за преврат бе да се види готовността на генерал Пратс и другите висши офицери, лоялни на президента. На всички стана ясно, че докато този генерал е на поста си, преврат не може да има и отстраняването му стана цел номер едно на силите, подготвящи преврата.
- Тогава ли на сцената излиза действителният ръководител на преврата генерал Пиночет?
- Да. Срещу Пратс започна кампания за неговото дискредитиране и замяната му със следващия в йерархията генерал Аугусто Пиночет. Пратс бе обвинен за това, че е главният виновник за разцеплението в сухопътните войски и че може да стане причина за въоръжени сблъсъци в самите въоръжени сили. А Пиночет минаваше за лоялен към президента и се смяташе, че може да овладее и да балансира напрегнатата обстановка в трите рода въоръжени сили. В края на август Пратс подаде оставка, Алиенде я прие и назначи на този пост генерал Пиночет. Много се коментираше тогава, че с приемането на оставката президентът е допуснал сериозна грешка. Може би безизходното положение и известна доверчивост бе причината Алиенде да се довери на генерал Пиночет. Нека сега ви разкажа един мой спомен от онези дни.
- Давайте!
- Бях поканил на обяд двама членове на най-висшето ръководство на партии от Блока на народното единство. Бяхме в приятелски отношения и им казах, че в политическите, дипломатическите и журналистическите среди вече се говори не за това, че ще има преврат, а за негова вероятна дата се сочи времето между 5 и 15 септември. Отговорът на единия от тях бе, че има такива слухове, но партиите от Блока са мобилизирали навсякъде членската си маса. И нещо удивително каза – че преди няколко дни представители на всичките партии от Блока са се срещнали с Пиночет, който им обещал, че веднага след като мине парада на 18 септември по случай националния празник на Чили, той още на следващия ден щял да започне чистката на нелоялните военни. Това, което чух беше невероятно, но явно част от ръководството на Блока бяха много наивни. Защото по-голямата част от политическата класа бе убедена, че превратът витае във въздуха, но няма да се стигне до крайности и че извършителите ще се задоволят с въвеждането на извънредно положение, с отстраняването на Алиенде и правителството и че след година-година и половина ще бъдат проведени нови президентски избори.
- Дойдохме и до самия 11 септември 1973 година, господин Лазаров. Какви са спомените ви от този ден?
- Ден по-рано, на десети, имаше прием в българското посолство по повод 9 септември. Всички дипломати вече знаеха, че превратът ще стане тази вечер или утре. Дойде ръководството на компартията на Чили, дойде и американският посланик Натаниел Дейвис, който през 1962-63 година бе дипломат в София. Той каза: „Поздравявам ви с вашия национален празник, вие го правите в исторически ден за Чили“. Казахме това на ръководството на компартията, но те си останаха на приема до полунощ. В 7 сутринта на 11-ти по радиото превратаджиите обявиха, че са дали ултиматум на Алиенде да се предаде. От резиденцията си той отива и се заключва с неговите хора в двореца „Ла Монеда“. Той многократно бе казал преди това, че като президент на Чили ще напусне двореца след като му свърши мандата или, ако искат, могат да го изкарат с „дървена пижама“. На шега си бе подготвил епитафия за надгробната му плоча „Тук почива следващият президент на Чили“. Всички знаеха, че той е човек на думата и часът на тази дума бе настъпил. В 8.30-9 часа обяви по националното радио, че няма да подаде оставка, заклейми предателите-превратаджии, но отправи призив да няма съпротива, защото ще настанат кървави събития с непредвидими за народа последици. Половин час след обръщението на Алиенде по друга радиостанция сформираната военна хунта поиска президента да ѝ предаде пълномощията си. Той отказа, отказа и предложения му от мексиканския президент Луис Ечеверия самолет да напусне страната в желана от него посока. Тогава президентският дворец бе бомбардиран и атакуван от поделение под командването на генерал Паласиос. Алиенде и верните му приятели и служители от администрацията оказват въоръжена съпротива. И по заповед на Паласиос капитан Гаридо убива президента Алиенде някъде към 13 часа.
- Версията бе, че се се самоубил с автомат „Калашников“, подарен му от Фидел Кастро?
- Хунтата не можеше да си позволи да признае, че е убила президента на републиката, тя се опасяваше от сериозна съпротива, бунтове и евентуална гражданска война. Но тя реагира с непознати дотогава и безпрецедентни за превратите в Южна Америка жестокост и репресии. Въведено бе извънредно положение и 18-часов полицейски час от 17.00 до 11.00 на следващия ден, пиле не можеше да прехвръкне. Стадиона в Сантяго се препълни с арестувани, чийто път по-нататък бе разстрел или концлагер. Пиночет моментално се разправи и с довчерашните си колеги и партньори – убити бяха генерал Бечелет и бившия командир на карабинерите Сепулведа.
- Каква бе съдбата на генерал Карлос Пратс?
- Изгнание в Аржентина. Но и там бе опасен за хунтата и малко след това бе взривен в колата си заедно със съпругата си в Буенос Айрес.
- Как се отнесоха военните към дипломатите?
- Всички посолства бяха блокирани от военни. Единственият консул, който общуваше с превратаджиите, бе папският нунций. На третия ден ние скъсахме дипломатическите отношения с Чили и ни дадоха десетдневен срок да напуснем страната. Междувременно от София дойде нареждане да бъда преместен в Аржентина. Но това е друга тема.
Нашият гост
Димитър Лазаров е роден на 13 ноември 1933 г. в София. Завършва право в Софийския държавен университет през 1956 г. През юли 1957 година постъпва като аташе в Министерството на външните работи, където остава 45 години до пенсионирането си през 2002 г. Бил е на работа в дипломатическите представителства на България в Италия, Чили, Аржентина и Франция и посланик в Мексико, Коста Рика, Италия и Малта. Между 1992 и 1995 г. е началник управление „Азия, Африка, Латинска Америка и Австралия“ в МВнР. Академик е на мексиканската академия по международно право, Кавалер на Националния почетен легион на Мексико, Доктор „Хонорис кауза“ на Европейската академия във Флоренция и други отличия. Участвал е в много международни форуми и конференции, бил е член на официални държавни делегации.
Димитър Лазаров
Интервю на Тодор Токин, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар