Един от водещите вестници на истаблишмънта в Европа пише, че „това, което движи европейската политика в момента, е страхът“.
Заглавията са изпълнени с опасения: „Германският елит се страхува, докато Путин сее смърт в Украйна“. Британският министър-председател свиква извънредна пресконференция, на която предупреждава за „заплаха за демокрацията“ от „екстремизма“ в навечерието на частичните избори, спечелени от Джордж Галоуей, един ясен, макар и малко непокорен, „трън“ в очите на традиционната политика (но едва ли е „екстремист“).
В САЩ либералната сфера също е в смут заради публикуването на една току-що излязла книга: в която „Белите жители на селските райони са описани като най-расистката, ксенофобска, антиимигрантска, антигейска и антидемократична“ демографска група в Америка. Те „не вярват в независимата преса или свободата на словото“ и са „най-склонни да приемат или оправдават насилието“.
Разбира се, страхът се пренасочва на първо място към твърдението, че това е „дело“ на Русия – надвиснала „заплаха“, допълнително подхранвана от твърденията за „имперските стремежи“ на президента Путин, далеч надхвърлящи границите на Украйна. За тези твърдения обаче (ако обърнем обичайния мем на MSM) няма абсолютно никакви доказателства (от всичко, което Путин е казал през годините).
Това, което плаши Запада по-непосредствено, са каскадните поражения, нанесени на украинските сили след разгрома при Авдеевка. Новият украински командир, генерал Сирски, след бягството обяви отстъпление към нови отбранителни линии, но както някои прогнозираха, оказа се, че „по-благоприятните линии“, които Сирски лансира, не съществуват.
Украинските фотографи Константин и Влада Либерови, които документират войната от терен, изискват от Сирски: „И така, коя е следващата „крепост“ – Покровск? Или само Константиновка?“
„Къде е тази втора отбранителна линия?“ пита Юрий Бутусов, главен редактор на „Цензор“ след пътуването си в този район: „Нямам думи. Пропуск: тук, в Киев – върховният главнокомандващ казва едно, а на фронта се случва нещо съвсем различно. Искам да кажа, че отвъд Авдеевка досега не са изградени никакви полеви линии на укрепленията. Видях как руски безпилотни самолети атакуваха нашите войници – насред полето“.
Няма изградени отбранителни линии – само прибързани импровизации – докато Украйна прибягва до това, просто да хвърля резервите си в недостиг – така че да подкрепи постепенното отстъпление. Нима лидерите на НАТО не забелязаха този пропуск в отбранителната линия? Очевидно не…
И така, една от причините за сегашната паника е именно тази: ЕС силно е прекалил с инвестициите в проекта си за Украйна и сега вижда, че той бързо се разпада. Затова президентът Макрон набързо свика държавите от ЕС (с 24-часово предизвестие) в Елисейския дворец, за да чуят предупреждението му, че ситуацията на място в Украйна е толкова критична и залогът за Европа е толкова голям, че „Намираме се в критичен момент от конфликта, в който трябва да поемем инициативата: Решени сме да направим всичко необходимо, докато трае процесът“.
Но това, което Макрон предложи, всъщност шокира събралите се лидери. Той се застъпи за изпращането на отряди от европейски специални сили в Украйна не толкова за директна борба с руските сили, колкото за да действат като уязвими стратегически възпиращи механизми за Русия, които, ако бъдат нападнати, ще „задействат“ пълномащабна ответна реакция на НАТО върху главата на Русия.
Макрон твърди, че тези сили ще представляват стратегически възпиращи фактори за военното пространство за маневриране на Москва – оазиси на „недосегаемото“ НАТО, разпръснати из Украйна. Колегите му, ужасени, се възпротивиха: „Лудост“ и „Не, благодаря“.
„Другият крак“ на европейското отчаяние беше издаден от премиера Сунак, който се втурна към микрофона след резултатите от частичните избори в Рочдейл, за да предупреди, че демокрацията е застрашена от екстремизма.
Един от коментаторите изрази мнение: „Риши Сунак беше прав“: „Това не е политика, дори не е радикална… Това е зародиш на непоследователна ярост, която е готова да направи обща кауза с всеки друг, който е разгневен дори по противоречиви причини“.
Ако тази реакция ви се струва малко пресилена – само защото Джордж Галоуей спечели с огромно мнозинство в Рочдейл – нека да „свържем точките“ вместо вас:
Същият коментатор (Джанет Дейли в „Телеграф“) твърди: „За да актуализираме тази тема, сега имаме структура, наречена Работническа партия – име, което напомня за традиционната лява отдаденост на интересите на работническата класа – която спечели частични избори в Рочдейл, като по някакъв начин съчета каузата на палестинците в Газа с нуждите на местната работническа класа“.
Уф! Това е, което боли. Тук има отзвук от първичните избори в Мичиган в САЩ, където коалиция от пропалестински групи, които си бяха поставили скромната цел от 10 000 „неангажирани“ гласа – разликата в победата на Тръмп в Мичиган през 2016 г. – да изпратят послание на президента Байдън, че разочарованието на избирателите от войната в Газа може да му струва скъпо на изборите през ноември. В крайна сметка обаче пропалестинската подкрепа надхвърли целта от 10 000 гласа и достигна близо 101 400 гласа.
Изпратено послание – и както показва електоралното отчаяние в средите на демократите, „получено послание“.
За да бъда ясен: Събитията в Газа и в Украйна разрушават дългогодишни структури за контрол на политическата власт в ЕС, в Европа и в САЩ. Ето защо се наблюдава паника и увеличаване на залозите.
Аластър Крук, бивш висш британски дипломат, Al Mayadeen, превод: 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар