На 28 март 1887 г. е роден Димчо Дебелянов

Нежните му красиви стихове са вдъхновени и от душевните трепети на поета и най-вече от най-голямата му невъзможна любов

 

 

На 28 март 1887 в Копривщица в нощта срещу Цветница се ражда Димчо Дебелянов. Той загива трагично на 2 октомври 1916 на фронта на Първата световна война в днешна Гърция.

Български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания. От 1907 година Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“.

В края на октомври 1912 година Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация.

В края на януари 1916 година заминава като доброволец на Македонския фронт. На 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов е убит край Демир Хисар в хода на Първата световна война. 15 години по-късно останките му са върнати отново в Копривщица.

Димчо Дебелянов остава един от най-обичаните български писатели, допринесли много за развитието на поезията ни. Нежните му красиви стихове са вдъхновени и от душевните трепети на поета и най-вече от най-голямата му невъзможна любов. Животът на Дебелянов се променя завинаги, когато среща учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Двамата споделят общ интерес към литературата и си разменят много писма, но се срещат рядко, защото Иванка трябвало да защитава репутацията си. Отношенията им били тайни и това измъчвало поета. След нея той имал още няколко любови, но тя завинаги остава „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“.

Сред най-известните му произведения са: „Помниш ли, помниш ли…“, „Аз искам да те помня все така…“ и др.

    Да се завърнеш в бащината къща,
    когато вечерта смирено гасне
    и тихи пазви тиха нощ разгръща
    да приласкае скръбни и нещастни.

    Кат бреме хвърлил черната умора,
    що безутешни дни ти завещаха -
    ти с плахи стъпки да събудиш в двора
    пред гостенин очакван радост плаха.


    Да те присрещне старата на прага
    и сложил чело на безсилно рамо,
    да чезнеш в нейната усмивка блага
    и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

    Смирено влязъл в стаята позната,
    последна твоя пристан и заслона,
    да шъпнеш тихи думи в тишината,
    впил морен поглед в старата икона:

    аз дойдох да дочакам мирен заник,
    че мойто слънце своя път измина…
    О, скрити вопли на печален странник,
    напразно спомнил майка и родина!