Излишно е да убеждавам когото и да било в актуалността на тези мои разсъждения.
Бруталността на епохата нахлува в живота на всеки от нас и нараства страхът от приближаващ апокалипсис. Излишно е също просто да описвам критичното състояние на геополитическата ситуация. По важно е могъщите и властните, тези, които вземат ключовите решения, да стигнат до истинско разбиране за реалното и за намиране на път за избягване на катастрофата. Това предполага на първо място освобождаване от първосигналните реакции и от утвърдилите се, но вече неадекватни стереотипи на политическо поведение. Това е особено важно за европейските елити, защото Европа е най-застрашена от нарастващия хаос; нейните загуби вече са огромни, а залезът й, пророкуван отдавна, може да се превърне в свършен факт.
Напоследък много се говори и пише за реална политика. Само на пръв поглед това е интуитивно ясно и поради неразбиране тя става предмет на противоположни идеологически оценки – крайно позитивни и крайно негативни.
Тук не е място за анализ на понятия. И все пак е необходимо да очертая два различни смисъла на израза „политически реализъм“. Първо, той означава признаване на основополагащия факт, че ключов мотив на политическите отношения, а и не само на тях, е волята за власт и господство. Световната история е изпълнена с безкрайни сблъсъци на различни политически формации, всяка една от които се ръководи от волята на едни или други господстващи кръгове, наричани елити. Как се оправдава нагона за господство е второстепенен въпрос, въпреки че идеологията и пропагандата е почти неизменен спътник на политическата бруталност. Този смисъл на политическия реализъм е основополагащ и отричането му е само негова идеологическа маскировка.
Но „политически реализъм“ има и друг смисъл, като двата аспекта се наслагват един върху друг, без да се изключват. Политически реализъм означава също адекватно разбиране на политическата (геополитическата) конфигурация и съответно на нея политическо поведение. Често такова разбиране отсъства и това не е случайно. Когато става въпрос за един или друг елит, липсата на адекватно осмисляне едва ли може да се приписва на обикновена глупост или ограничени интелектуални способности. Ключова роля имат социални фактори, които пречат на ясното осъзнаване на политическите реалности и още повече – на адекватно стратегическо поведение.
Когато се изисква основна преориентация на политическите цели и действия, това неизбежно се оказва неизгодно за интересите на големи групи от господстващи към определен момент групи в рамките на даден елит. Всяка голяма социална промяна изисква овластяване на нови хора на мястото на онези, които вече не могат да се справят. Тази смяна на състава обаче не може да стане без съпротива. А борбата за контрол на лостовете на властта винаги означава различни визии и стратегии, които могат да са еднакво неадекватни, но е логически невъзможно да бъдат еднакво правилни. Положението и интересите на обществени слоеве и влиятелни кръгове може да са в такова драстично несъответствие с установяващите се нови реалности, че става невъзможно самото познание за тези реалности. В такива случаи се задейства атавистичната реакция на заравяне на главата в пясъка: не е истина това, което ми е неизгодно.
Някои теоретици на политическия реализъм са радикални песимисти по отношение на човека и неговото бъдеще. Доста основания за това се съдържат в първия аспект на политическия реализъм. За щастие, не така песимистично изглеждат нещата от гледна точка на второто тълкуване, въпреки че то е неразривно свързано с първото. Слепият инстинкт за господство може да бъде донякъде облагороден от способността за познание, въпреки препятствията пред такова познание.
Използвам тези общи положения като ключ за проясняване на геополитическите процеси през последните десетилетия и особено след краха на социализма.
След Втората световна война се установи двуполюсния геополитически модел. Още в средата на 70-те години обаче настъпи епохална трансформация в рамките на западния свят, която му даде категорични предимства пред съветския блок. На първо място, капиталът бе освободен от оковите на държавата и получи огромно поле за своята глобална експанзия. Границите все повече се превръщаха във фикция, а съветската система започна да изглежда все по-архаична и безперспективна. Самите комунистически елити бяха обезкуражени; нещо повече, те в значителна степен се бяха „озападнили“ и не виждаха своя интерес в запазването на системата. Крахът на съветския блок и на самия Съветски съюз направи абсолютен и сякаш безалтернативен триумфът на Запада. Сякаш наистина беше настъпил „краят на историята“. Като епохален израз на този триумф ЕС и НАТО се разпростряха до границите на Русия и Украйна. Нещо повече, започна овладяването на Украйна и включването й в западната сфера на влияние – отчасти безшумно и постепенно, отчасти с новоизобретения механизъм на „цветните революции“.
Около две десетилетия след краха на социализма този гигантски възход и триумф на Запада изглеждаше безалтернативен. Но във всички сфери на реалността еднопосочното движение е само временно, посоката винаги се обръща. Това става особено бързо и очевидно при изключително динамичните съвременни общества: възходът на Запада подготвя своето собствено отрицание и ни завлича в днешните „интересни времена“.
Какво всъщност се случи през последните 10-15 години? Глобализацията напълно логично предизвика деиндустриализация на Запада: новите страни винаги предлагат по-високи печалби, отколкото класическите страни на капитала. Съответно твърде бързо израснаха нови индустриални сили, които сега са представени в лицето на БРИКС. Особено впечатляващ в това отношение е Китай, който вече застрашава световната икономическа и военнополитическа доминация на Съединените щати. Конфигурацията на световните сили вече няма нищо общо с периода до Втората световна и дори 3-4 десетилетия след нея.
Освобождаването на капитала от държавен контрол същевременно означава деградация на социалната политика, толкова характерна за първите три десетилетия след Втората световна войната. Деиндустриализацията също внесе свой съществен дял в нарастването на бедността, неравенството и социалното изключване. Към това трябва да добавим проблема с миграцията от световния Юг към обетованите предели на „златния милиард“: мигрантите не са вече човешка маса, която просто трябва да върши мръсна и въобще непрестижна работа; в значителна степен те се превърнаха в чужд и враждебен елемент, нарушаващ културната идентичност и сигурността на западните общества. Това не значи, че мигрантите са виновни за това положение на нещата – те самите са по-скоро жертви. Но тук не разглеждам въпроса за причините.
Настъпи обрат и в Русия. След периода на разпад, декапитализация, изтощение, разруха и политическо унижение настъпи смяна на тенденцията – нещо твърде характерно за една велика сила. Икономическото и военно възстановяване на Русия естествено водеше към сблъсък със Запада, който жънеше успех след успех в своята източноевропейска експанзия. Стигаме до сблъсъка в Украйна, който почти сигурно можеше да се очаква.
Руско-украинската война стана тест за политическия реализъм в поведението на замесените в нея. От гледна точка на представената в началото изходна концепция, поведението на страните е реалистично в първия, но не винаги във втория смисъл. Всеки от участниците се стреми да разшири или поне да съхрани зоната на своето господство. Без това съперничество просто нямаше да има война. Западът се стремеше да продължи своето триумфално проникване на Изток, а Русия – да го спре и да постигне възможен реванш. Минималното, към което се стремеше Украйна, беше поне да се съхрани в своята цялост.
Политическият реализъм във втория смисъл (вярна оценка на фактите и възможностите, на шансовете и рисковете и, съответно, възприемане на адекватно поведение) се оказа силно подценен и недостатъчен в стратегията на една от страните. Западните елити заложиха на победа за Украйна, въпреки огромната асиметрия на силите на бойното поле. Западната помощ в оръжия и логистика не можеше да компенсира тази диспропорция. В последна сметка, в такъв геополитически сблъсък една първостепенна ядрена сила не би допуснала да претърпи едно грандиозно и почти фатално поражение от неядрена държава, въпреки нарастващия риск от ядрен апокалипсис. Освен това Русия получи подкрепа от своя стратегически съюзник Китай, както и от други страни. Украйна пък реши, че ще спечели с помощта на своите западни съюзници и се хвърли в хазарта на войната, въпреки че съдбата й можеше да бъде съвсем друга, ако сериозно бе се заела да осъществи своите ангажименти по Минските споразумения.
Като цяло западните елити и управляващите в Украйна изневериха на политическия реализъм, но той е на път да възтържествува с брутална сила. Негово олицетворение стана Доналд Тръмп, който предприема драматичен завой в политиката на страната лидер на западния свят. Основна цел на тази политика е нов възход на Съединените щати като световна сила и съответно отслабване на техния главен и набиращ сила съперник – Китай. Какво по-естествено за страна като САЩ в условията на настъпилите вече неизгодни за нея глобални промени? Новият курс предвижда реиндустриализация на страната чрез връщане на изнесени в чужбина капитали и изключително високи вносни мита. Започна коренна реорганизация и рационализация на огромната държавна администрация. Страните съюзници на САЩ вече не могат да разчитат на безусловно гарантирана защита от хегемона. Европа е загубила стратегическото си значение за САЩ и в някои отношения е пречка за осъществяването на новата стратегия.
Накрая, съвсем логично, новата администрация се стреми да привлече Русия, като по този начин я отдалечи от Китай. Впрочем това е изгодно и за самата Русия, която едва ли е очарована от прекалена зависимост от Китай. Що се отнася до Украйна, тя вече е изправена пред почти неминуема катастрофа. Нейният ключов съюзник е заинтересован от експлоатацията на нейните богатства, а не толкова от политическото й оцеляване. Тя вече не е в положението да бъде истински партньор, който може да се договаря за каквото и да било – нито за своите територии, нито за богатствата на нейната земя. Тя е обречена вместо нея да решават други.
Във връзка с войната Европа (ЕС) понесе огромна щета и се намира в критична точка за своето бъдеще. Изведнъж се изпари като мираж щастливото време, когато Русия доставяше евтини суровини, Съединените щати гарантираха безопасността, а бедните страни доставяха хора за мръсната работа. Вместо реалистично да оцени своите проблеми и да се ръководи от рационално осмислените си собствени интереси, официална Европа реши да заложи на победа в Украйна – всъщност да постави бъдещето си в зависимост от войната. Сякаш не може да я накара да преосмисли своята политика дори това, че тази политика вече противоречи на интересите на главния неин стратегически съюзник – Съединените щати. Напрежението в отношенията им е вече брутално очевидно. Вместо реалистична преориентация и съсредоточаване върху собственото си израстване като самостоятелна и реална геополитическа сила, се предвиждат много повече милиарди за спасяване на Украйна и разполагане на войски на нейна територия. Каква ще бъде съдбата на този проект не е много ясно – твърде вероятно е той да се провали било поради отдръпване на някои от „желаещите“, било поради несъответствие със свършени факти, които могат да настъпят твърде скоро. Европа (ЕС) наистина се събуди, но реакцията й е първосигнална – продължаващо ангажиране в Украйна, но вече в много по-голям мащаб. Засега изглежда, че само нейното безсилие, а може би и съпротивата на самите европейски общества, които не биха се примирили с жертвите и рисковете на такава безсмислена война, ще провалят навреме такава обречена политика.
Дотук – нито дума за морал. Справедливо ли е агресорът (Русия) да постигне целите си? Не трябва ли всичко да бъде подчинено на това той да бъде наказан и съкрушен. Според политиците и интелектуалците на статуквото положителният отговор се разбира от само себе си и никой разумен и честен човек не бива да се съмнява в това. Но ако това убеждение е искрено, то е по-скоро плод на заблуда. Една война никога не е причинена просто от началния агресивен акт (нападението); причините са разбираеми само в съответния исторически контекст. Но моралистите принципно забраняват такъв подход към руско-украинската война. За тях това е цинизъм.
От гледна точка на пропагандата такъв морализъм изглежда печеливш. Неговите адепти се представят за апостоли на справедливостта и човечността. За съжаление обаче в повечето случаи зад това се крие пресметливост и лицемерие: първо, пресметливост, защото настъпващите промени вредят на техните лични и групови интереси, а моралните им заклинания са инструмент за защита на тези интереси; второ, лицемерие, защото мълчат в случаи на много по-мащабно изтребление на мирно население. Те мълчат и нищо не може да ги изтръгне от това високомерно мълчание, каквито и факти за такъв геноцид да се набиват в очи всеки ден.
Проф. Иван Кацарски, 24may.bg
Иван Кацарски е професор, доктор на философските науки. Роботи в Българска академия на науките. Автор е на 6 самостоятелни монографии, други монографии в съавторство и над сто студии и статии. Основни области на неговите изследвания са: социална антропология, социални теории, теория на преходите, генезис и съвременно състояние на капитализма, съвременни проблеми на българското общество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар