Сега можем да си говорим свободно, даже и да си пишем, но вече изчезна някогашната вяра, че ще заживеем като единен, свободен народ
Plus зa change, plus c’est la mкmе chose!
Колкото повече се променя, толкова си остава същото!
Френска поговорка
През дългите години на единствената правилна идеология политика се правеше в Кремъл, а оттам се спускаше по съответните канали до другарите. Тито дълго беше предател, Юда и кръволок, после изведнъж стана виден марксист - ленинец. Имаше „буржоазни лъженауки“ - генетика, кибернетика, политология (сегашните младежи просто няма да повярват, че е било възможно). После Бащата на народите ни освободи от присъствието си, постепенно се оказа, че генът не е измислица на един реакционен австрийски (по-скоро моравски) поп, а е основен носител на информация. Кибернетиката също си намери мястото. Ами политологията? Социологията проходи, даже в залата на Института по социология на 7 декември 1989 г. основахме СДС. Но никъде в България не се преподаваше политология. Откъде тогава след промените се разля тая вълна от сини (бивши червени) политолози? От Запад. Дечицата на видни комунисти, изпратени по Лондон и Женева и образовани под закрилата на БКП, се върнаха и от висотата на придобитите знания започнаха да ни учат на демокрация. Правят го вече повече от 35 години, станаха и професори.
Кой знае защо, политологът ми се струва нещо като неосъществен политик. Така и с литературните критици (неосъществени писатели), музикалните критици, нестанали композитори или музиканти. Напоследък избуяха и истински лъженауки. Университети откриха катедри по богословие, с доценти и професори. Какво ново можеш да измислиш в лъженауката богословие? Ами астрологията? Всяка сутрин шмекери ни разясняват хороскопи, всяка вечер врачки ни обещават по телевизията какво ли не (в това отношение не са много по-различни от политиците).
И аз, грешният, повече от три десетилетия се препъвам с променлив успех на политическата нива. Нещо все не ми достига в образованието. Въпреки, че бях председател на СДС, а сега на Съюза на патриотичните сили „Защита“, все още някои понятия не ми са ясни. А щом е „- логия“ с претенции за наука, политологията трябва да има ясна понятийна система. Ще се спра само на някои недотам ясни на мен, зоолога, понятия.
Постоянно слушаме от всякакви хора, че тези партии са системни, а онези - не са. Не съм чул журналист да запита госпожа Нинова защо нейната частна БСП е „системна партия“. Системни изглеждат и ГЕРБ, и ДПС, макар че много добре си спомняме кога и как се създадоха. Колко време трябва на една партия да се мотае в парламента (или край него), за да се накичи с прозвището „системна“?
Ето, отварям всезнаещия интернет.
През 1976 г. Джовани Сартори въведе понятието „антисистемни партии“ - такива, подкопаващи легитимността на режима, не признаващи действащата политическа система и стремящи се към нейната промяна или унищожение.
„Това именно даде началото на два типа антисистемни партии в зависимост от степента на отхвърляне на съществуващия ЕС - с „твърд“ и „мек“ евроскептицизъм. Първите отхвърлят изобщо членството в ЕС - например Партията на независимостта във Великобритания или „Атака“ в България. Вторите подкрепят членството на своите страни в ЕС, но искат радикална промяна в неговата политика“ (В. Проданов).
Крайнодясно (съответно - крайнодясна политика), екстремно дясно, твърда десница, радикална десница и ултрадясно (на английски: Far-right, extreme right, hard right, radical right, ultra-right) са термини, определящи качествената или количествената позиция на група хора или отделни личности в дясната политика. Като такива се определят партиите, които преминават границите на общоприетите демократи. Крайнодесен или крайно ляв се използват, за да определят някого като политически екстремист.
Крайно дясната политика обикновено включва авторитаризъм, расизъм и ксенофобия. Асоциира се с групи или отделни лица, които изповядват екстремно националистки, ксенофобски, расистки, религиозно фундаменталистки или реакционистки възгледи. Терминът обичайно се използва по адрес на фашисти и неонацисти, въпреки че съществуват противоречия по отношение на местоположението на фашизма в дясно-левия политически спектър.
Десницата в политиката подкрепя виждането, че социалната стратификация и йерархия е неизбежна, естествена, нормална и желателна. Тя обикновено поддържа тази си позиция, опирайки се на естественото право, икономиката или традициите. Йерархията и социалното неравенство се разглеждат като естествен резултат от традиционните социални разлики или конкуренцията при пазарните икономики. Терминът „десен“ може да се отнася и за всяка консервативна или реакционна част от дадена политическа партия или система.
Политическите термини „ляв“ и „десен“ са въведени в разгара на Френската революция (1789 - 1799) и се отнасят за разположението на местата за седене на френските Генерални щати: тези, които седят отляво по принцип се противопоставят на монархията и подкрепят революцията, създаването на република и секуларизация, докато тези отдясно подкрепят традиционните институции на Стария ред.
Левицата в политиката подкрепя социалното равенство и егалитаризма, често в опозиция на социалната стратификация. Тя обикновено проявява загриженост за онези членове на обществото, които възприемат като в неравностойно положение спрямо другите. Тя поддържа убеждението, че има неоправдани неравенства, които трябва да бъдат намалени или премахнати. В днешно време за „леви“ се считат широк спектър от партии и движения, включително движенията за граждански права, феминистките движения, антивоенните движения и екологичните движения.
Това преписах оттук-оттам и съм любопитен да видя как се прилагат всички тези дефиниции към родните и някои други партии. Любопитно четиво са техните платформи, програми и идеология (доколкото я имат). Защото да служиш безропотно някога на Коминтерна, а сега на Чичо Сам не може да бъде идеология, а си е чист слугинаж, откъдето и да го погледнеш. Имали сме съюзнически задължения и трябвало да гинем в Ирак за кефа на Джордж Умното и на злия му гений Чейни. Преди това имахме други задължения и известен брой кретени обявиха война на Англия и Америка. Била символична. Чак като ни връхлетяха Чърчиловите лешояди се видя колко е символична. А на СССР не обявихме война, не пратихме един българин да мре из снеговете и даже руснаците си имаха в София посолство и вербуваха наши генерали. А после - победена страна. Сега пък се репчим на руснаци и на турци. Ако нахълтат у нас, съюзниците ще ни опазят, колкото опазиха Северен Кипър.
Имали сме били национални цели - да влезем в Европейския съюз и в НАТО. Добре де, влязохме, а като съзнателно се спира приемането на национална доктрина, какви нови цели да измислим?
И така, наричат „Атака“ и дружината на Марин Льо Пен „крайно десни“. Ами как така, като искат национализация? Доколкото зная, десницата държеше за свещената (уж) и неприкосновената частна собственост?
А системна партия ли е „Атака“, която сума години беше в Парламента? Ако си опозиция, това не значи, че не си системна партия. Такава явна или скрита опозиция са или са били всичките мастодонти.
Тарикатите от ДПС (както и техните някогашни ортаци от царската партия) се провъзгласиха за либерали - можем да управляваме и с левите, и с десните, и със своите доскорошни душмани - бившите комунисти. Важното е да има аванта, и по възможност бърза. И да не ни надничат в канчето.
Интересни понятия са „законно“ и „незаконно“. За западния, особено за отвъдокеанския човек тези понятия са свещени и са първият признак, по който се преценяват нещата. Нашите шопи наричат закона „врата у поле“. Според мен, законът трябва да се уважава, но не и в тоталитарна или подобна държава. Всяка авторитарна или тоталитарна държава си приема закони по свой вкус.
Всеки ден по нещо се случва. По никое време, а и предизборно, Батко ни се скара по някакъв си техен „глобален закон Магнитски“. Що за чудо е това „глобален закон“? САЩ наистина се мъчат да се върнат в ролята на полицай и управител на света. А е по-добре да си гледат себе си, че 70 милиона американци гласуваха за Тръмп. А си мисля: защо и ние да не приемем един глобален закон и по него да обвиним Колумбия или Малайзия, че са корумпирани?
Какво стана след най-малката отвъдокеанска забележка? Правителството се разтича, рой чуждопоклонници завиха като хиени: „Виждате ли, Батко ни се кара, наистина сме най-корумпирани, най-най-най...“. Че се скараха и на Европейската народна партия, че защитавала Борисов и ЕС не ни е спрял парите. Воят се разнася не само от блюдолизците, но и някакви човечета вият из Европейския парламент и обясняват на всеки срещнат каква отвратителна държава е България, че трябва да ù се спрат парите и че не е достойна за членуване в Съюза. В края на краищата и на други страни се скараха „ония“, но там хората си държат на поне елементарен (дори в рамките на ЕС) суверенитет. Липсата на национална синергия, невижданата другаде борба между институциите са между главните фактори за дереджето, на което сме. Нима наистина свикнахме на отвратителната, изградена от столетия, психика на „преклонената главичка“? Наистина, който се опита да надигне глава, с него се постъпва както се подрязва жив плет - със задокеанска или кремълска ножица.
Цитирах в началото френската поговорка, че колкото и нещата да се променят, остават си същите. Е, не е съвсем така. Сега можем да си говорим свободно, даже и да си пишем, но вече изчезна някогашната вяра, че ще заживеем като единен, свободен народ. Продължаваме с „наши“ (одобрени от Посолството) и „ваши“ (рубладжии). Националната ни доктрина все още е слушане какво ще кажат „началниците“. Сакън, да не ни се скара някоя чуждестранна фльорца...
И така, блюдолизци, прочетете фейлетона на Алеко „Сеятели на рабски чувства“ и престанете да се упражнявате върху нашия народ! България не ви е бащиния! Преди много години обвинените от Робеспиер за „лоши граждани“ са отивали на гилотината, докато на хората им писналo и закарали там и самия управник.
Петър Берон, "Труд"


Няма коментари:
Публикуване на коментар