През нощта на 22 май въоръжените сили на Украйна (ВСУ) удариха с дронове учебната сграда и общежитието на Старобилския професионален колеж в Луганската република. Загинаха 21 колежани, повечето момичета, 65 бяха ранени.
В този провокационен ход на Зеленски и компания ясно прозира отчаяние, предизвикано от хода на военните действия на фронта и особено от развитието на политическите събития в САЩ, Европа и Персийския залив.
Войната в Украйна очевидно навлиза в зона, в която решенията не могат да бъдат обяснявани само с хладна стратегическа сметка. На повърхността виждаме ракети, дронове, системи за противовъздушна отбрана, дипломатически декларации и нови искания за оръжие. Под нея обаче наднича и друг, по-опасен фактор - психологията на политическото ръководство под продължителен, изтощителен и на моменти непоносим стрес.
Това не е медицинска диагноза на някой политически лидер. Става дума за повтарящ се модел при хора, поставени в ситуация на крайно напрежение, свръхотговорност, ограничени ресурси и нарастващо усещане, че събитията излизат от контрол. Такъв натиск действа разрушително не само върху отделния човек, но и върху цели управленски системи. Колкото повече се разминават очакванията и реалността, толкова по-лесно политическото мислене се стеснява, а решенията започват да се вземат реактивно, под натиска на гняв от натрупано безсилие, страх, унижение, отчаяние и желание за демонстрация на сила.
Зеленски пак шумно отбелязва нацистки дати, чества престъпници, активно сътрудничили на Хитлерова Германия, убивали стотици хиляди поляци и евреи. Но каквито са героите в една държава, такава е тя за света.
Новото повдигане на темата за „Орешник“ не следва да се разглежда само като пореден епизод от войната в Украйна. То е симптом за опасно изместване на прага на допустимото насилие. Всяка следваща ескалация се представя като отговор на предишната. Всяка страна твърди, че е принудена да действа по-твърдо, защото противникът е преминал граница. Самата война започва да произвежда собствена логика, в която въздържането изглежда слабост, а поемането на огромен риск - продиктувана реакция на политическа активност.
Украйна е в особено тежко положение. Военният натиск на фронта, корупционните скандали, недостигът на войници и средства за защита срещу балистични ракети. Киев има все по-силен стимул да търси драматични действия, способни да върнат вниманието на Запада.
Преди всичко остри провокации и терористични операции. Такива удари по руска територия преследват главно политически цели. Да покажат, че Украйна с това си ръководство все още може да пренася войната на територията на Русия и да принуждава съюзниците си да останат ангажирани. И е твърдо решена при този им ангажимент да воюва до последния украинец.
Тук възниква опасният въпрос: къде свършва военната необходимост и къде започва принудителната ескалация? Когато една държава се чувства изоставена и лидерите й усещат, че времето работи срещу тях, рискът от импулсивни решения нараства. Поражда се гняв от безсилието. Нежеланите обстоятелства се възприемат като атака срещу личните и политическите граници. Усещането, че процесите вече не се контролират, става натрапливо. При продължително напрежение мисленето се стеснява, вниманието се фиксира върху непосредствената заплаха, а способността за преценка на дългосрочните последствия отслабва.
Това не се отнася само до Киев и Зеленски. Наблюдаваме действието на същия механизъм и в Москва, и във Вашингтон, и в европейските столици. Русия също е подложена на огромен военен, икономически и политически натиск. Кремъл трябва едновременно да демонстрира сила, да запази вътрешната стабилност, да покаже, че контролира темпа на войната, и да не позволи Западът да възприеме руските предупреждения като празни заплахи. Все по-често Москва предупреждава за производството на нови оръжия и за отговори, от които „няма да остане следа“. Така все повече сама се доближава до момент, в който ще трябва или да изпълни заплахата, или да признае, че тя е била само политически театър.
Както е било неведнъж в руската история, днешна Русия геройски преодолява огромни проблеми в близката си периферия и вътре в себе си, които неблагоразумно сама си е създала. Преди век при Ленин и Сталин разпарчетосва империята си, после при Горбачов и Елцин разпуска „съюза нерушим“ и „непобедимата“ си армия. Изглежда предвид оцеляването на държавата идва крайният момент Путин да нарече Елцин какъвто фактически беше – предател. Как обаче да му се обърне езикът, след като онзи го сложи най-отгоре във властта!
Доскоро Москва нанасяше решаващите удари в последния момент преди противника да нанесе своите. Така беше в Крим, после в Донбаската и Луганската области. Съвсем скоро ще стане ясно дали ще увеличи рязко военната активност върху Украйна до степен на системно нанасяне на удари на бойното поле и на интензивни въздушни операции за достатъчно дълъг период. С цел да се постигнат резултати, водещи до сломяване на волята за съпротива на ръководството в Киев.
„Орешник“ вече стана нещо повече от ракета – превърна се в език, в послание. В знак, че Русия разполага с инструменти за натиск отвъд обичайната конвенционална война. Не е нужно четвъртият „Орешник“ непременно да носи ядрен заряд, за да бъде опасен. Достатъчно е ядрената съвместимост на подобна платформа да бъде въведена в политическия разговор. Тогава самата заплаха започва да променя поведението на противника, съюзниците, пазарите, обществата и дипломатите. Това е класическа логика на възпирането, но в много по-нервна и нестабилна среда.
Зеленски е уплашен. Спешно е изпратил до Доналд Тръмп послание, в което предупреждава за недостиг на средства за защита срещу балистични ракети. „От името на украинския народ с уважение призовавам президента и Конгреса на САЩ да останат ангажирани. И да ни помогнат да осигурим това жизненоважно средство за защита срещу руския терор.“ А искат ли, а могат ли?
Вашингтон днес не изглежда като стабилен център със стратегическа яснота. Поради нарасналото усещане, че ресурсите на самата Америка са ограничени. А зависимите държави като Украйна започват да викат все по-силно за помощ.
Германския Die Welt: „Мир чрез сила: така някога звучеше формулата за победата на Запада. Войната срещу Иран постави тази формула под въпрос. Нито разбраха това. Войната на Тръмп и Нетаняху срещу Иран е катастрофа за свободния свят, защото е основана не на „реална политика“, а на пиара. С ракети, нефт, газ и кръв Иран победи туитове и видеоклипове.“
Броят на страните, участващи в ръководената от Чехия инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, е намалял наполовина. Пет държави от НАТО отхвърлиха искането на Зеленски за задължително годишно финансиране на Украйна.
Затова четвъртият „Орешник“ е метафора на момент, в който войната може да премине в нова фаза. Голямата опасност е, че всички страни могат едновременно да се почувстват притиснати в ъгъла. Въпросът е дали претоварените политически системи изобщо все още имат способността да различават блъфа от прага. Когато разликата се изгуби, най-опасното оръжие вече е състоянието на умовете, които решават дали и кога да изстрелят ракетите.
Д-р Илия Илиев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар