- Първото задгранично посещение на премиера Радев бе в Берлин. Защо не първо в Брюксел, каквато е практиката и какво означава тази визита на премиера, господин Кючуков?
- Логиката на подобно решение може да се търси в няколко посоки. Но преди това трябва да се посочи като важен факт самото наличие на избор. Експресните покани от водещите европейски лидери свидетелстват за поне две обстоятелства. Първо, че Европа най-после провидя политическа стабилност и предсказуемост в България след убедителната победа на „Прогресивна България“. Второ, че предизборните обвинения за промяна на външната политика на страната остават на ниво спекулации, докато за всяка страна членка на ЕС от значението е привличането на още един глас (да не забравяме - от общо 27) в полза на нейни позиции и интереси. И ако трябва да се търсят политически знаци: то това бе съчетание на двустранните приоритети с проевропейското начало. Като след Берлин естествено идва Брюксел. А особено в Брюксел-НАТО Радев има своя персонална експертна и професионална тежест.
- Разговорът на Радев с президента Тръмп и военния министър Хегсет мнозина определиха като сделка американски самолети на Летище София срещу визи за българите за САЩ?
- По принцип визите не са президентски въпрос. И той може да се вдигне на това ниво, само ако е елемент от един по-широк контекст - в случай че САЩ искат да ангажират България с по-активна роля по важен за тях геополитически проблем. Какъвто е конкретният случай с войната срещу Иран. И самият факт, че и Тръмп, и Хегсет се включват в тези разговори показва значението на пребиваването на американските самолети-цистерни в България. Което дава една от не много честите възможности отношенията между двете страни реално да преминат от монолог в диалог. Естествено тук много зависи от това как точно се прави взаимовръзката на интересите - за да се постигне съгласие, а не да се създадат проблеми в отношенията. Като това е особено деликатно между страни с различна политическа тежест в международните отношения. Във всеки случай „подходът сделка“ е разбираем за сегашния американски президент. Крайното решение за евентуална отмяна на визите е изцяло политическо - като процентът на отказите (който зависи само от американската администрация) служи за аргументиране на съответното решение. Случаят с Румъния, която беше включена в програмата за безвизово пътувания в последните седмици на президентството на Байдън и изключена в първите дни на мандата на Тръмп - и в двата случая с позоваване на броя на отказите - само потвърждава тази констатация.
Що се отнася до самолетите-цистерни: те действително не извършват действия на българска територия или в нашето въздушно пространство, свързани с операцията в Иран (както твърдеше служебното правителство), но зареждат над Средиземно море бойни самолети, участващи в тази операция (което същото правителство ни спестяваше като информация). И тук не става дума за ангажименти към НАТО. Алиансът не участва във войната в Иран и не провежда обучения в нашия регион. Естествено отказът от продължаване пребиваването на самолети в София е много по-труден сега, отколкото когато това съгласие е било дадено („да“ още преди даже да бъде поискано - както обясни Рубио). И независимо, че тези самолети не ни правят част от войната, те ситуират България като част от конфликта. Което Иран не пропусна да напомни преди месец в своята нота.
- Доналд Тръмп в Пекин, Владимир Путин в Пекин - превръща ли се Китай в център на решаването на конфликтите?
- Ако преди две хилядолетия всички пътища са водели към Рим, днес изглежда, че всички самолети летят към Пекин. Което потвърждава парадоксалната констатация, че комунистически Китай е на път да се превърне в лидер на глобалния капитализъм. Китай успешно трансформира икономическа мощ в политическо влияние, включително и в сферата на сигурността, превръщайки се в събирателна точка на световни процеси и политики. На фона на войните на Русия в Украйна и на САЩ с Иран, нарушаващи основни принципи на международното право, Китай се профилира като спокойната и предсказуема сила, залагаща на правилата и дипломацията при разрешаването на конфликти. Особено показателно това е в полето на международната търговия, където се наблюдава една фундаментална инверсия: Китай, като динамична, експанзионистична сила е заинтересован от либерализация на търговските отношения и премахване на бариерите, докато САЩ налагат рестриктивни, протекционистки мерки за да запазят собствените си пазари - обезсилвайки пътьом Световната търговска организация и отменяйки нейния основополагащ принцип - на най-облагодетелствана нация, за който Западът дълго се бори в края на миналия век. В триъгълника на Кисинджър Пекин е по-близо до другите два върха - Москва и Вашингтон, отколкото те помежду си. Което, според бившия американски държавен секретар, му дава стратегически предимства. Или, както биха го формулирали ценителите на стилистиката на президента Тръмп: Китай има карти. Той е важен и за САЩ, и за Русия. Като и в двата случая говорим за сериозна взаимозависимост и обвързаност, но повечето козове все пак са в ръцете на Си. Най-елементаризирано: Китай се нуждае от американските чипове, но за да ги произвеждат, на САЩ са им необходими китайските редкоземни минерали. Пекин има нужда и от руските енергоносители, но това са и най-сигурните експортни канали за Русия, без които тя губи ключов източник за финансиране. Впрочем, това е обстоятелството, което позволява на Китай да настоява както за това Русия да поеме инвестициите за построяването на газопровода „Силата на Сибир 2“ за доставката на 55 млрд кубически метра руски газ от полуостров Ямал през Монголия за Северен Китай, така и този газ да бъде доставян на преференциални цени. Проект, по който не беше постигнато съгласие и по време на сегашната визита на Путин в Пекин. Все пак следва да се отчете, че имаше много сериозна разлика в китайския подход към двете визити: Путин бе посрещнат като съюзник, а Тръмп - като съперник. Това е така защото вече е достатъчно очевидно, че борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай ще определя динамиката на международните отношения, като тя ще има две определящи характеристики: дългосрочност - ще обхване поне няколко десетилетия; всеобхватност - няма да се ограничи само в сферата на бизнеса и търговията, но ще обхване и международната политика и сигурността. Самият характер на процесите в международните отношения ще се определя от дилемата конфронтация или конкуренция, рамкирана, от една страна, от взаимната зависимост, а от друга - от стремежа за доминация над съперника.
Тук има и друга важна тенденция: превръщането на т.нар. Глобален юг във все по-сериозен международен фактор. Достатъчно е само да се спомене ролята на Египет, Катар, Оман, Пакистан в стремежа за постигане на дипломатически решения на конфликтите в Газа и с Иран. Но контекстът е много по-широк от конкретните военни конфликти и условно може да се разположи в понятието не-Запад. Защото всички тези страни от Азия, Африка и Латинска Америка се обявяват за по-справедливи международни отношения и срещу нашата, на Запада, доминация. Като през тази призма те се разглеждат от Китай като негов естествен съюзник. Но тук е необходимо едно уточнение - това не е анти-Запад. Защото те не търсят конфронтация със Запада. Което пък налага граници на китайското поле за маневриране. Защото ако Пекин се опита да трансформира не-Западът в анти-Запад, то много от тези държави биха се дистанцирали - както поради свои зависимости от Запада, така и поради нежеланието да заменят една зависимост с друга. От целия този контекст някак твърде очебийно изпада Европа. И това е така, защото в геополитически план за Китай водещи са отношенията с Русия и САЩ, докато с Европа се търси преди всичко икономическия интерес. Затова и подходът е доста ясно ориентиран: на двустранна основа, където Китай има много по-сериозен ресурс, през столиците на основните европейски играчи, а не към ЕС като съюз. Като посещенията на Макрон, Мерц, Стармър в Китай само през последните няколко месеца подсказват, че големите европейски държави нямат нищо против да се възползват от това внимание - нерядко заобикаляйки общите позиции на ЕС, формулирани под техен натиск. Що се отнася до България - ние видимо изпадаме извън сферата на китайските интереси: и търговски, и инфраструктурни, и инвестиционни.
- САЩ повдигнаха обвинения срещу Раул Кастро - отварят ли си още един фронт?
- Това обвинение директно ни препраща към казуса Венецуела. И към евентуална нова американска агресия. Като за целта се използва и икономическото задушаване на страната, което да генерира широко недоволство сред населението и намесата на САЩ да се приеме като избавление. Но както и в случая с Иран няма никакви гаранции, че смяната на управлението ще се ограничи до една „брилянтна“ военна операция за отстранява на местен лидер. А вече и в САЩ, и в света като цяло, включително Европа, започва да се натрупва обществена съпротива, оказваща натиск и върху правителствата, срещу военните интервенции на САЩ.
- Тръмп ежедневно си мени позициите за сделка с Иран - ту е близо до красива сделка, ту заплашва да го изравни със земята. Какво може да очакваме? Още повече, че предстоят чествания на 250 години САЩ?
- Ситуацията е парадоксална: от САЩ зависи дали ще има война, от Иран - дали ще се водят преговори. Засега и двете страни се стремят да избягват нови масирани военни действия. Примирието периодично се нарушава - но и САЩ и Иран твърдят, че то се спазва. Проблемът е, че примирието само по себе си не отваря Ормузкия проток. И не слага край на войната. А светът е изправен пред огромна енергийна криза. Остава да видим кога и при какви обстоятелства Тръмп ще обяви победа. Както и какво се случва с обогатения ирански уран. И дали в крайна сметка единствената промяна след войната няма да бъде един много по-рестриктивен режим за трафика през Ормузкия проток.
- Войната в Украйна остана в сянката на Иран, но там стават интересни неща - Украйна нанася удари със стотици дронове, има вече открито брожение срещу Путин. Какво да очакваме?
- Война без военно решение. Тази констатация се налага все по-ясно след повече от четири години жертви и разрушения. Защото бойните действия не дават основание да се предполага, че някоя от страните ще претърпи поражение. Все по-видима става и умората от войната - и в Украйна, и в Русия, и в Европа. Преговорите са лайтмотивът на всяко изказване на президента Зеленски - с един много отчетлив нюанс: осигуряване на пълноценно европейско участие в тях. С което да се постигне нов преговорен баланс - прехвърляне на натиска от Украйна (както прави Тръмп) върху Русия. В Русия реакцията на тази умора е двупосочна. От една страна - неудовлетворение от бавния ход на войната, водещо до радикализация на общественото мнение и призиви за нейното по-бързо и масирано приключване. От друга - готовност за активизиране на преговорите с цел политическо, а по-възможност - и юридическо фиксиране на териториалните придобивки, включително цялата Донецка област. В Европа също има две нива на проявление на тази умора. В обществата - като резултат от последствията от конфликтите: енергийна криза, падащ стандарт, политическа нестабилност, социална несигурност. А на държавно равнище на преден план все повече излиза въпросът за финансовото натоварване след отказа на САЩ да финансират военните доставки за Украйна. Актуалният въпрос сега, след заявленията на Антонио Коща и Фридрих Мерц, е иска ли Европа реално да се включи в преговорите и може ли да го направи. Проблемът е, че Европа няма стратегия за войната: нито за това как тя приключва, нито какво следва след това - нова студена война? А Русия от своя страна не е заинтересована от европейско участие. Тя иска да съхрани досегашния тристранен формат, където САЩ са не толкова посредник, колкото заинтересован участник - през призмата на договарянето на бъдещата архитектура за сигурност в света и ролята на САЩ и Русия в нея. Ако Европа иска наистина равностойно да се включи в този диалог, тя трябва да бъде готова също да постави на масата по-позитивна алтернатива за бъдещите отношения с Русия.
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.
Любомир Кючуков Интервю на Тодор Токин, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар