Уж Радев бе започнал да се срива, уж избирателите му бяха започнали масово да се завръщат към предишните си партийни предпочитания, уж дните на новата власт вече се оказаха преброени. До есента, най-много до зимата.
Гласуването на бюджета за 2026 г. и приемането на американските самолети се представяха като събития, преобърнали с краката нагоре политическата ни действителност.
Прогнозите отправяха същите анализатори, които само преди три месеца ни убеждаваха, че президентът не може да прелее рейтинга си към политическия си проект, че няма никаква електорална вълна и че „Прогресивна България“ е просто поредното недоносче, излязло от калъпа, от който се пръкнаха „Има такъв народ“ и „Продължаваме промяната“, а съдбата на новата формация ще бъде още по-трагична от тази на предшествениците ѝ.
Да, ама не. Изследването на „Алфа Рисърч“ ясно показа, че ако в момента се проведат избори, ПБ ще постигне още по-голямо мнозинство. Това за кратко време ще охлади ентусиазма на медийните глашатаи, но няма да ги спре. Пак те, само след няколко дни, ще правят равносметка на първите 100 дни от управлението и пак ще ни обрисуват картини на крах и некадърност. Тяхната цел не е само да заработят тлъста надница и да пробутват партийните си пристрастия, което в повечето случаи е едно и също, но и да скрият от очите на хората вече настъпилата голяма политическа промяна у нас и възможностите за нейното задълбочаване.
И тя е, на първо място, че моделът на управление „Борисов – Пеевски“ вече не функционира. Поне на национално ниво. Този дует вече няма думата по важните политически и икономически въпроси в страната. Не решава кадровите назначения, не съсипва и не въздига бизнеси. Не получава и съответните отчисления. А това бе есенцията на модела. Остана му обаче контролът върху медийната среда и тя е активизирана докрай, за да брани остатъците от модела и да не позволи налагането на пълна стигма върху неговия образ.
За да бъде преследван и санкциониран отмиращият модел, трябва ясно да се каже, че политическата власт не разполага с необходимия ресурс. Нужно е задействането на съдебната система, а последната представлява най-силния бастион на ГЕРБ и ДПС. Съдът и прокуратурата бяха така селектирани, че се превърнаха в мафиотска структура, в която честен човек не само не може да вирее, но и бива преследван от системата. Поради това оттам не може да се очаква да излезе импулс за разследване на престъпленията на предишната власт.
Но за настоящото правителство е критично важно да дава гласност на отминалите далавери и постоянно да сочи към бездействащата прокуратура. Това ще съхранява обществената подкрепа за управлението и ще държи под постоянен натиск неговите противници. Видно е как действията на министър Демерджиев биват акламирани от хората, въпреки че могат да бъдат определени като „пара в свирката“.
Втората настъпила промяна е вследствие на мащаба на изборната победа на Радев. Тя преначерта цялата ни партийна система. ГЕРБ за първи път бяха смъкнати до нивото на средна партия, а всички останали парламентарно представени сили се оказаха дребосъци. Маргинали. Дори само поради размера си опозиционните сили вече губят обществена тежест.
Нещо повече, те бяха лишени от смисъл. Думите на вицепремиера Христов за „партиите с отпаднала необходимост“ са изключително точни и актуални. Каква перспектива имат, от една страна, носителите на един агонизиращ модел на управление, каквито са ГЕРБ и ДПС, а от друга страна – провалилите се в борбата си срещу тях ПП, ДБ, „Възраждане“, МЕЧ, БСП и други? „Прогресивна България“ размаза първите и направи ненужни вторите.
Но изборният триумф на ПБ не просто даде цялата власт на една партия, той отвори и въпроса за нова опозиция. Сегашните управляващи, които не носят отговорност за случилото се до момента, могат да бъдат атакувани ефективно само от партии, които не носят върху раменете си тежкото бреме на минали прегрешения. Но за да се появи такава опозиция, настоящата трябва да претърпи още няколко звучни провала, за да се убеди самата тя, а да се убедят и хората, че е необходимо нещо ново. И тук хората на Радев отново играят ролята на инструмент за прокарване на обществените настроения и очаквания.
Подкрепата им за Илияна Йотова практически предрешава резултата от предстоящите президентски избори. Прави впечатление, че както опонентите на Радев направиха всичко възможно той да спечели парламентарния вот, същото сега се случва и по отношение на президентския.
Трябва да е ясно, че никаква жълтопаветна кандидатура не е в състояние не само да спечели предстоящото състезание, но и няма да се добере до балотаж, ако не бъде подкрепена от ГЕРБ. Това е ясно и на самия Гюров и затова той действа толкова предпазливо. Въпросът е, че каквато и подкрепа да получи, той е неизбираем. Контекстът вече е променен. Казано по-просто, няма шанс за избор на кандидат, който ще си позволи твърдо да заяви, че „Крим е украински“.
Градската десница обаче не може да си позволи да действа рационално. Тя го показа нагледно с изпуснатия шанс да отиграе максимално фигурата на Георги Кандев. Ако бившият полицейски шеф бе издигнат като претендент за поста на държавен глава, а Гюров бе негово вице, тогава поне щяха да инкасират сигурен втори резултат. На значителна дистанция от третия. И да си надянат ореола на главните опозиционери и единствените, способни да оказват съпротива на Радев. Това е истинската дилема на бъдещите президентски избори – кой ще се позиционира като алтернатива на сегашната власт.
Сега, с Гюров начело, на ПП-ДБ им остава само да се молят Даниел Вълчев да не влезе в надпреварата с дискретното намигване на ГЕРБ и ДПС. Тогава жълтопаветниците ще трябва да избират между сегашното и отминалото статукво, ако евентуално се стигне до втори тур.
Когато си объркал уравнението за постигане на политически успех още в началото, не можеш да разчиташ на вярно решение накрая. Предизвестеният крах кара опозицията да вижда единствения си шанс в появата на някой голям, тлъст „черен лебед“, който да преобърне рязко обществените настроения до степен, при която нетърпимостта към сегашния кабинет да покрие с булото на забравата непоносимостта към предишната власт.
За да може сегашната опозиция да се реабилитира, а впоследствие и да се превърне в алтернатива на сегашната власт, е нужен сериозен политически катаклизъм, който тотално да преформатира политическата памет на обществото ни. Но това трудно може да бъде изкуствено провокирано.
Видяхме как чрез активизирането на дежурните мунчовци това няма как да се случи. Свиканите два митинга се превърнаха в нагледно фиаско за самите организатори. Черните лебеди се оказаха оскубани гарги. Сега надеждата е есента да донесе нов вятър в платната им, но крайният резултат ще зависи от нервите на Радев. Ако той демонстрира страх и съглашателство, ПП-ДБ ще започнат да обръщат тенденцията в своя полза. Но ако срещнат презрение и обвинение, те ще се удавят в собствената си злоба и безсилие.
Но за целта е необходимо да се реализира и четвъртата промяна – в областта на националните медии. Интервюто с Карбовски показа медийната обсебеност на жълтопаветната общност. Тя възприема националните медии като свои. И това не е далеч от истината. Широкото отразяване на отец Никанор разкри обратната страна на медала. Най-малкото, което може да направи новата власт, е да осъществява постоянен мониторинг върху националните медии и отразяваните в тях гледни точки. И тази информация да бъде общодостъпна. За да е наясно обществото кой кой е и зад кого стои в медиите.
Ако всичко това се случи поне до края на годината, може да се каже, че кабинетът „Радев“ е постигнал максимално възможното, за да промени страната. Това обективно ще укрепи властта му и ще препотвърди смисъла на самото съществуване на „Прогресивна България“.
Георги Георгиев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар