На 22-и септември България чества едно от най-значимите събития от новата си история. На тази дата през 1908 г. българската държава, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост.
Това става 30 години след Руско-турска война от 1877-78 г., която приключва с подписания на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Така България отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.
Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г., който цар Фердинанд І прочита в двора на църквата "Св. 40 мъченици" в старопрестолния град Търново.
Провъзгласяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор, сключен през 1878 г.
След Съединението през 1885 година България започва да се развива с удивителни темпове. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се превръща в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния напредък в изграждането на железопътната мрежа, част от която обаче не е собственост на българската държава.
Целият този възход ярко контрастира с международния статут на държавата, макар много от клаузите, уреждащи васалното положение на България да са просто неспазвани формалности.
Така постепенно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се превръща в една от основните цели на държавния елит. Трябва да се отбележи, че такива опити са правени още през 1897 година още по време на управлението на Константин Стоилов, но тогава се оказват неуспешни.
Също така трябва да се отбележи, че княз Фердинанд отдавна има желание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя.
Поради това в началото на 1908 година той поставя на власт правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. Партията клони в своите пристрастия към Русия и Антантата. Князът на свой ред е ориентиран към другия лагер и смята, че избора на едно русофилско правителство ще доведе до известен консенсус в позициите на Великите сили при евентуално отхвърляне на васалитета към Високата порта.
Благоприятният момент настъпва през 1908 година.
Конкретни призиви за обявяване на Независимостта идват от министър-председателя Александър Малинов, който на първата си аудиенция при княз Фердинанд заявява, че е дошло крайно време за „провъзгласяване на независимостта на България“.
Преломен момент се оказва избухването на младотурската революция в началото юли. Султанът е принуден да възобнови конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското движение започва пропагандирането на идеята за единна нация.
До революцията главно влияние над империята има Германия, но Великобритания вижда в нея възможност да възвърне своите позиции. Така те започват с всякакви възможни средства да търсят сближаване с движението, извършило революцията. Малко след младотурската акция, българският дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов предлага да се провъзгласи независимостта.
Самият Гешов играе водеща роля в едно друго събитие, което ускорява влошаването на българо-турските отношения. Става дума за празненствата от 30 август по случай рождения ден на султана, на които българският дипломат не е поканен.
С подобни действия младотурците целят да напомнят, че България е васално княжество и за нея не би следвало да се прилагат обичайните дипломатически норми.
Обстановката се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов. Малинов смята, че случаят може да се използва като добър повод за активно повдигане на въпроса за независимостта.
Междувременно на 6 септември избухват масови стачки в Източните железници, които са на българска територия, но формално са собственост на Османската империя.
За да избегне големи загуби, компанията на Източните железници (на която е възложена експлоатацията на линиите и която де факто ги контролира) моли София да осигури нормалното обслужване на линиите. Българското правителство се възползва от създалата се ситуация и завзема железниците.
Тук трябва да се спомене името на Андрей Ляпчев, който в качеството си на министър има ключова роля в тези събития.
На 10 септември се провежда среща на българския княз с император Франц Йосиф в Будапеща, на която Фердинанд е приет като независим владетел. Подобна демонстрация следва да загатне за предразположението на двуединната монархия към българските намерения.
На следващия ден князът се среща и с външния министър Алоиз фон Ерентал. Предполага се, че именно на тази среща е постигната някаква договореност за действията на двете държави по нарушение на Берлинския договор, макар да липсват категорични сведения за това.
След приключване на срещата в Будапеща Фердинанд извиква Малинов и Ляпчев във Виена. Той изразява недоволството си от завземането на железниците, опасявайки се че това би могло да отблъсне Австро-Унгария. След дълги дискусии князът се съгласява, че единственият изход от създалата се ситуация е обявяването на независимост.
Русия на свой ред съветва българите да изчакат първо Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина и чак след това Петербург ще предложи подкрепата си на София.
На 16 септември българското правителство окончателно взима решение независимостта да бъде обявена. За дата е определен 21 септември 1908 година. Това е провокирано от опасенията за колективни действия на Великите сили спрямо България, особено имайки предвид споровете по въпроса за железниците. Отчитат се и проблемите, които страната ще има независимо дали обяви независимостта преди или след действията на Австро-Унгария, но логиката е, че защитата на независимостта ще е много по-сложно ако София изчака Виена. На Фердинанд е съобщено бързо да се завърне в страната.
Така на 21 септември князът слиза на дунавския бряг при Русе, където е посрещнат от правителството.
На следващия ден, 22 септември, при подобаваща тържественост Независимостта на България е обявена в църквата „Свети Четиридесет Мъченици“ в град Търново.
Там, в присъствието на министрите пред събралото се множество, царят прочита предварително подготвения манифест.
Целият български народ ликува. България вече е независимо царство, а Фердинанд получава титлата цар.
Бързо вестта достига до всички краища на страната, където се провеждат радостни шествия. Актът от 22 септември превръща България в пълноправен член на международната общност, а освен това дава надежда за постигането на националното обединение.
След обявяването на Независимостта българският политически елит насочва вниманието си към международното признание на акта.
Най-засегнатата страна, която в случая е Османската империя се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за дължимия румелийски данък.
С руско посредничество този въпрос е решен, при това възможно най-благоприятно.
На практика България не заплаща нищо на Османската империя, поради причината, че Русия се съгласява да опрости 125 милиона лева от контрибуциите, които турците трябва да изплатят на Петербург по Освободителната война.
България обаче трябва да изплати тези суми на Русия чрез сключването на заем от 82 милиона лева с лихва от 4,75%, за срок от 75 години без никакви гаранции или контрол.
По този начин е притъпено недоволството на Високата порта.
Останалите висящи въпроси между България и Османската империя от една страна, и България и компанията на Източните железници от друга се уреждат с отделни договори.
Великите сили признават официално независимостта чак след 6 април 1909 година.
Обявяването на независимостта е едно от най- големите постижения в историята на родната ни дипломация. Макар че сме свикнали да го приемаме като един напълно формален акт, то е сред един от онези моменти, които трябва да помним, и с които трябва да се гордеем.
Ето и оценката за този ден на историка акад. Георги Марков:
„Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. Денят 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения.
След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален.
Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II.
България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н.
Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима."
Няма коментари:
Публикуване на коментар