Световно известният френски писател, меланхоличният сърцевед на просветлените умове из Хексагона, обичаният от почитателите на изящната словесност Мишел Уелбек, се извиси до Касандра на обречеността на Западната цивилизация.
Така прецени влиятелният парижки всекидневник “Льо Фигаро”, който публикува в неделя обширна рецензия за новата книга на прочутия белетрист, озаглавена “Все така губеща битка”. Тя обаче не е роман, а е съставена от 40 кратки стихотворения - поезията е неговата първа любов - като в едно от тях Уелбек отправя мрачното послание от заглавието: “Западняци, които искате да живеете, вие сте в края на играта!”
Не е изненадващо, че фонът на сбирката е опустошителен или заплашителен, че общият й тон е мрачен, а атмосферата - сумрачна, че песимизмът е много повече отколкото в някои от предишните творби на писателя. Според литературния критик на авторитетния френски вестник - Тиери Клерман, дори само някои от заглавията на първите стихотворения са свидетелство за едно болезнено отчаяние: “В една изоставена страна...”, “Тъжни скали”, “В очакване на нашественика”, “Краят на играта”.
Изненадващото за Клерман е това, че във всички поетични текстове без изключение “дишат” крахът на западното общество и на неговите ценности, заплахата от унищожителна война, широко разпространеното разочарование, очакването на смъртта и невъзможността за изкупление, докато добруването е само смешна илюзия.
А цитираната по-горе убийствена фраза е от първите и може би най-откровени куплети във “Все така губеща битка”: “Западняци, които желаете да живеете,/ Вие сте в края на играта/ Но все още можете да ме последвате,/ Напуснете отреденото ви място./ Аз съм неочакваният водач,/ Зная всичко за вашите страдания,/ Вашите безсмислени импулси/ Зная всичките ви лутания,/ Зная всичко за вашите тревоги.” По-нататък пристигат “варварите”, когато “светът е посипал главата си с пепел”, свят, прекосяван от “неочаквано оцелели” и преследван от “тълпи убийци”. И заплахата се откроява още по-ясна: “Те са тук, сред нас, и са различни, / Идват от бъдеще, което никога няма да съществува. / Нашите желания и страхове ги оставят безразлични, / Те не ни обичат.”
После обявява: “Превърнахме се в болнави сенки / Паденията на един обречен свят”, като за Уелбек дори повикът за помощ към висша сила, към божествена и спасителна мощ, е ненужен и безполезен. Господ Исус Христос все пак е призован, но поетът оплаква “безполезния блясък на псалма” и натъртва, че “Времето на пророците е отминало”. И по-нататък: “Хайде! Трябва да си тръгнем / И да разчистим пътя / Да освободим бъдещето / За новата раса.”
След като посочва, че Уелбек е достоен наследник на прокълнатите и страхотно обичани поети на Франция - Шарл Бодлер и Артур Рембо, критикът на “Льо Фигаро” - Тиери Клерман загатва, че авторът на преведените из цял свят романи като “Подчинение”, “Серотонин” и “Унищожение”, във “Все така губеща битка” е по-отчайваща касандра от двамата гении.
По простата причина, че в досегашните си романи и стихосбирки той винаги е предлагал няколко изхода за бягство, капандури, отварящи се към небето или далечни хоризонти, предразполагащи към мечти. Но в последната стихосбирка от тях няма помен и поради тази причина след прочитането на последната й страница читателят съвсем основателно би си задал въпросите: Дали това не е ноктюрно, лишено от обещание за зора, урок по мрак в тъмнината? Не е ли лебедовата песен, реквием без хор или оркестър на човек, свидетел на собственото си стареене?
А може би е поетично “Confutatis maledictis” или “Опровергаване на проклятията”, смесващо пламъци, молба и копнеж за утеха? Отговорът на Тиери Клерман е “Да!”, плюс констатацията, че за съжаление в досегашните си произведения големият френски писател се е оказвал много читав гадател. Който предсказа преди време кървавата касапница на ислямски командоси на журналисти в иначе веселия френски вестник “Шарли Ебдо”.
Румен Михайлов, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар