Най-голямата илюзия, с която живеем е, че времето е на наша страна, че утре ще се обадим, че следващата седмица ще отидем на гости и че някой друг път ще кажем "обичам те", "благодаря", "липсваш ми".
А дните минават тихо без предупреждение и често взимат със себе си хората, които сме приемали за даденост.
Пренебрегваме най-близките си не от злоба, а от заетост, от умора и заради навика да мислим, че те винаги ще са там, ще ни разбират и чакат. Но, истината е болезнена и те се уморяват, и те имат нужда да бъдат видени, чути и обичани. Всеки пропуснат разговор, всяка отложена среща остава малка пукнатина, която с времето става пропаст.
Любовта не се доказва с големи жестове, а с присъствие, време и внимание. Да спреш за малко да попиташ "Как си" и да изчакаш отговора. Както и да прегърнеш любимия човек без причина и да бъдеш там до него не само когато ти е удобно, а когато си нужен.
Един ден ще осъзнаем колко малко са били нужните неща за да направим някого щастлив и колко много сме отлагали. Затова не чакай специален повод и "подходящ момент", защото той е сега.
Хората, които обичаме, са най-ценният ни капитал и единственото, което наистина има значение, когато всичко друго заглъхне. Времето не ни принадлежи, но изборът как да го изживеем е изцяло наш, затова трябва да осъзнаем, че сега е моментът да бъдем до близките си, защото животът не е безкраен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар