Някъде в най-задното чекмедже на аграрната памет, под пластовете от прашни томове на недочетената класика и онези абсурдни идеали за естетика, които ни завещаха уплашените ни майки, лежи едно погребано, изчезващо чувство.
Срамът. Не онзи социален срам, който изпитваш, когато те хванат в дребна измама или когато закъснееш с вноската по кредита пред очите на колегите. А чистият, културен, почти метафизичен срам от интелектуалното падение. Срамът от това да бъдеш съучастник в триумфа на организираната простащина.
Днес този срам е официално обявен за мъртъв. Изтребен е до крак с хладнокръвната прецизност на пазарната нивелация и масовия консенсус. Всеядното българско общество най-после постигна своя дългоочакван, мазен и абсолютно токсичен мир – то се предаде на баса, на евтиния ориенталски ритъм и на текстовете, които пишат съвременната история на нашето колективно деградиране. Ние вече не просто понасяме този начин на живот; ние го дишаме, ние се гордеем с него, ние го превърнахме в официална доктрина на националното си битие.
Но някъде там, в някой панелен апартамент с изглед към нищото или в най-тъмния ъгъл на някое уж рафинирано столично заведение, седи той. Последният човек, който се срамува от чалгата. Последният мохикан на изгубения критерий. Нека го разгледаме добре, защото той е по-рядък от бяла сврака и по-нелепа фигура от средновековен рицар на паркинг пред супермаркет.
Великата капитулация на рафинираните
Големият интелектуален провал на моето поколение не е в това, че чалгата спечели пазара. Всяка индустрия, която залага директно на първичните инстинкти – цици, бързи пари, евтина мъст и лесна сантименталност – има естествено, биологично предимство пред сложното изкуство, философията или класическата литература. Плътта и викът винаги са по-продаваеми от тишината и мисълта. Истинският крах, голямата катастрофа се случи тогава, когато така наречената „интелигенция“ капитулира без абсолютно никакъв бой.
Преди само около 10 години имаше ясна, почти физическа разделителна линия. Имаше окопи. Чалгата беше патент на централните квартали, на късоподстриганите момчета с анцузи. Образованите хора я презираха с чиста, класова ярост. Някои от студентите слушаха рок, пънк, а средната класа се правеше на глуха, когато минаваше покрай някоя денонощна лавка. Имаше културна стена, която пазеше културата ни от инфекции. И не, тук не става въпрос за самата музика. Тук става въпрос за това какво възпроизвежда този вече манталитет.
Днес тази стена е съборена, а тухлите от нея са продадени на безценица. Настоящите градски сноби – писатели с претенции за елитарни награди, млади архитекти, софтуерни мениджъри, креативни директори, хирурзи – пият скъп малцов алкохол в петък вечер, а в събота сутрин се будят с мазни спомени от някое подземно заведение, където са играли кючек върху масите, замеряйки се със салфетки.
Постмодерната ирония се превърна в индулгенция за абсолютната безвкусност. „Ние я слушаме само на майтап, за купона“, казват те с онези свои интелигентни, леко пияни усмивки. Но майтапът отдавна е фиксиран в ДНК-то на децата им. Когато започнеш да симулираш простотия „на майтап“, ти вече си прост. Разликата е изтрита.
Физиология на анахронизма
Как изглежда последният човек, който все още изпитва срам? Той не е задължително старец, останал в миналото, нито пък е вмирисан на нафталин професор по класическа филология. Може да е тридесетгодишен мъж, който се занимава с визуални изкуства, или момиче, което превежда поезия в провинциален град. Той е социален инвалид.
Когато в офиса започне задължителното, ежедневно обсъждане на поредния скандал между две силиконови певици или новия клип на някой татуиран субект, този човек просто замълчава и гледа в пода. Когато на сватбата на най-добрия му приятел пуснат онзи емблематичен, тежък, мазен ритъм, който кара петдесет души с висше образование да скочат като по команда от столовете и да замахат с ръце към тавана, той остава да седи.
Това не е поза. Това не е евтин снобизъм, с който иска да покаже, че е нещо повече от останалите. Неговият срам е чиста вегетативна реакция. Стомахът му се свива физически от скопените рими, от пластмасовия компютърен звук, от зловещото съзнание, че хората около него – неговите приятели, колеги, близки – в този конкретен момент изглеждат абсолютно, неподправено щастливи в своето падение.
Новото общество обаче не прощава подобно уединение. В свят, в който всичко трябва да бъде споделено, шумно и масово, отказът да участваш в общия купон се тълкува като директна агресия.
Етикетът: Той веднага бива обявен за „темерут“, „надувка“, „сухар“ или човек, който „не знае как да живее живота си“.
Грехът му: Той дръзва да има вътрешен критерий. А в едно егалитарно, чалгаризирано общество, критерият е най-опасното оръжие. Той напомня на тълпата, че съществува друго ниво, че съществува дъно и че те отдавна са се настанили удобно под него.
Новата нормалност изисква от теб да си пластичен. Трябва да можеш да разсъждаваш за съвременно изкуство през деня и да си поръчваш „Бяло сладко“ вечерта. Ако нямаш тази гъвкавост, ти си дефектен елемент. Ти си последната тухла от онази стена, която всички останали вече са прескочили с танцова стъпка.
Държавата като оркестър без име
Голямата грешка на наивниците беше, че възприемаха поп-фолка просто като музикален жанр, като някаква временна мода, която ще отмине с промяната на икономическия климат. Чалгата отдавна спря да бъде просто музика. Тя е държавно устройство, ценностна система, езикова норма и начин на мислене. Тя е архитектурата на новите ни кооперации, интериорният дизайн на ресторантите ни, стилът на говорене на политиците от трибуната и логиката, по която се раздава правосъдието в тази страна. Всичко е подчинено на един-единствен уличен закон: „Бъди агресивен, изглеждай скъп, консумирай веднага и не мисли за утре“.
Последният срамуващ се вижда тези метастази навсякъде. Той ги вижда в начина, по който се държат децата по улиците. Те вече не са бунтари, не са хипита, не са пънкари, не търсят нови форми на изразяване. Те са перфектно умалени, пластмасови копия на клиповете, които вървят по телевизорите и в интернет, в денонощните заведения за бързо хранене.
Момчетата ходят с абсолютно еднакви подстрижки, носят едни и същи анцузи и притежават онзи празен, леко заплашителен поглед на хора, които чакат знак за атака. Момичетата, още преди да са завършили основното си образование, са усвоили до съвършенство специфичния ъгъл за селфи, който подчертава устните и напълно заличава всяка следа от мисъл или индивидуалност в очите. Това е тоталният триумф на формата над съдържанието. Победата на евтините пайети над автентичния смисъл.
И нашият самотен герой седи сред тази пластмасова гора и започва да се пита дали всъщност той не е лудият. Когато целият свят около теб се тресе в колективен транс под звуците на зурни, индивидуалният ти протест изглежда не просто безсмислен – той изглежда комичен, жалък и безпомощен.
Финалното затишие
Няма да има никакъв драматичен обрат за последния човек, който се срамува. Той няма да организира революция, няма да напише манифест, който да промени съзнанието на масите, и няма да бъде чут от никого. Неговият бунт е тих, невидим и обречен. В най-добрия случай той просто ще се затвори в своята малка, стерилна домашна капсула, ще инвестира в по-скъпи и плътни слушалки, за да изолира баса, идващ от апартамента на съседа, и ще чака биологичното му време да изтече.
С неговата кончина обаче ще изчезне последната жива граница пред тоталната културна нивелация. Светът най-после ще се превърне в едно голямо, спокойно, щастливо и безобразно шумно заведение с безкраен оркестър на живо. Вече няма да има нужда от срам, просто защото няма да е останал нито един жив човек, който да помни, че някога е съществувало нещо различно. Когато заличиш алтернативата, грозотата автоматично се превръща в новия златен стандарт за красота.
Ние не просто изгубихме битката за вкуса си. Ние забравихме, че изобщо сме я водили. И докато последният срамуващ се гаси лампата в стаята си, някъде зад стената басът продължава да удря – ритмичен, чист, безпощаден като пневматичен чук, който довършва и последните остатъци от човешка архитектоника. Светът свършва с маане, а ние всички отдавна сме на дансинга. С изключение на един, който просто няма накъде да си тръгне.
Павел Ваклинов, Lentata.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар