Актьорът Герасим Георгиев-Геро е роден на 10 юли 1974 г. в Русе. Завършил е НАТФИЗ в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова. Работил е театрите в Габрово, Русе, Кърджали и Смолян, бил е част от трупата на Сатиричния театър. От 2011 г. е на щат в Младежкия театър, където през този сезон можете да го гледате в „Г-н Балкански", „Някои го предпочитат...", „Кривите огледала", в детския „Карлсон" и премиерния „Семеен албум". Геро играе и в Театър 199, и в провинцията, а най-новата му роля е в „Свалячи" в "Открита сцена" (бившия „Сълза и смях"). Женен е и има 5-годишна дъщеря.
- Геро, в петък играхте за стотен път в „Между два стола" от Рей Куни, поставена от Васил Василев в Сливенския театър - не са много чести дълголетните спектакли, нали?
- Не са, но ги има. „Дон Кихот" се игра повече от сто пъти. В Театър 199 сме на 99-ото представление на „Симулатор за чифтосване". „Тестостерон" в Народния театър отива към 130-ото. „Г-н Блакански" в Младежкия театър вече има над 70.
- Но за извънстоличен театър не е обичайно?
- Точно това е особеното на „Между два стола". В Сливен е игран 12 пъти, което си е истинско постижение за малък град. Останалите представления са из цяла България. Трупата е прекрасна и аз съм щастлив с този спектакъл. С него взех и първата си театрална награда - „Любимец 13".
- А вярно ли е, че заради тази пиеса сте станали актьор?
- Тя е сред ярките ми спомени от Русе, където като дете съм ходил на театър. И е голямо удоволствие след толкова години да бъда на сцената с нещо, за което съм мечтал. Такъв хубав кръг се завъртя в живота ми... Абе хубаво е да се сбъдват желанията на децата.
- Не отказвате да играете извън София - защо го правите?
- Това е личен избор на всеки от нас. Преди да дойда в София, аз бях седем години в провинцията. Там колегите не са по-лоши, нито театрите - напротив. И защо да не приемам? Ако искаш да бъдеш актьор, няма значение дали си в Народния театър, в Младежкия или на „Раковски", или си в Сливен, Бургас, Пловдив и т.н. Да, свързано е с много пътуване и малко свободно време, но това е част от професията. Приемаш го като условие и не мрънкаш.
- А нямате ли усещането, че животът ви се изнизва в автобуси, самолети, коли...
- През един дълъг период пътувах с автобуси и беше много страшно. Сега сме си сами шофьори и е странно - шест часа караш, два часа играеш... Годинките се въртят много бързо, особено когато си зает. Професията ни е свързана с много психическо натоварване, но това е цената на избора да си актьор. Освен това имам малко време за семейството, но, повярвайте ми, по-лошо е да си седиш вкъщи и нищо да не правиш. Ако искаш повече хора да видят това, което правиш, трябва да пътуваш. А и като си на път, непрекъснато си сверяваш часовника.
- И какво откривате?
- Ами извън столицата е страшно. Откъм финанси, откъм начин на живот, пусти села и градове. И въпреки това тази нация намира възможности да ходи на театър! Салоните са пълни. Явно българинът има нужда от това и може би е крайно време управниците ни да разберат, че тази държава иска образоване и култура, за да се отъждестви като такава. Аз гледам да си свърша работата, а за другото - политиците да решават.
- Има ли срещи, които са ви развълнували?
- Хората в по-малките населени места не познават бързия живот на големите градове. И са по-открити за срещи, искат да общуват. Но толкова много искат да се срещнат с актьора, когото току-що са гледали, че когато застанат пред него, забравят какво искат да го попитат. Застават, гледат те и се усмихват... Може би това им стига.
- Навремето Григор Вачков се е чудел как да се скрие от народната любов - имали ли сте подобно усещане?
- Има го, но популярността, която ти дават телевизията и театърът, също е част от професията. Да, понякога ти идва в повече, защото искаш да имаш лично пространство, но нямаш право да не откликваш. Откликвам на всички спирания по улицата - дружески, защото се оказа, че в тая държава всички са братовчеди и си говорят на малко име. Хубаво е, че досега не са ме спирали с лошо.
- А на какво се смее Геро, който непрекъснато разсмива другите?
- Човек трябва да се научи да се надсмива над самия себе си, на собствените си грешки и ситуации, в които попада. Защото на нас, българите, това малко ни бяга. Гледаме все другият да падне, да се хлъзне, за да му се смеем. А аз се смея на себе си. Смехът пречиства. Някъде бях чел, че ако плачеш, като се смееш, тогава още повече изхвърляш лоши неща от себе си. При мен се случва точно така и хората се бъркат - смея ли се, нещо лошо ли ми е... не знаят.
Вижте, смехът е приятно нещо, но не знам защо българинът странно обръща нещата: „Ох, много се смяхме, ще стане нещо лошо!" Ама защо ще стане нещо лошо?! Щото много се смееш и ти е хубаво?! Странна работа е българският бит. А както се вика, майната му, да става каквото ще - дай да се забавляваме!
- Швейк или Бай Ганьо?
- Ааа, и двамата. Хубаво е, че с режисьорката Бина Харалампиева направих най-емблематичните образи в българската и в чешката литература. Рядко се пада на един актьор да изиграе и двете роли, затова благодаря на съдбата и на стеклите се обстоятелства, че имах тази възможност.
- Кои са ВАШИТЕ реплики на двамата герои?
- От Швейк любима ми е, че „бързината винаги е причина за недоглеждане". Той казва: „Сега да не вземете да ни осакатите пред европейците от бързина!" (смее се). А Бай Ганьо го разглеждам като цяло. Образ, който винаги съм мечтал да изиграя. И ми си падна на точните години, на които го е описал Алеко - на 37-38. Представлението в Младежкия театър е два часа и половина, но когато излизам от него, усещането е невероятно.
- Всеки от нас ли носи по един Бай Ганьо в себе си?
- Да, разбира се! И колкото повече го отричаме, толкова по-зле за нас. Все викаме „байганьовщина", Бай Ганьо направил това или онова... Не, ние ги правим същите неща, но не щем да си ги признаем. Има нещо много хубаво в пиесата на Георги Данаилов: „На Бай Ганьо и кусурите, и мечтите му са ачик - ако искаш, го кани на трапезата си, ако искаш - не. Но не отричай. Не казвай той е такъв, пък аз не съм. Всички сме такива." На премиерата - тогава пак имаше избори - хората изпаднаха потрес, че преди 100 години по абсолютно същия долен, безобразен начин са се вършели нещата и в политиката, и навсякъде.
- Една от най-новите ви роли е в пиесата „Свалячи" на Елин Рахнев, където отново сте заедно с Малин Кръстев...
- Точно така. Първо излезе „Семеен албум" на Малин като автор и режисьор в Младежкия театър, а сега сме пак заедно на сцената на бившия „Сълза и смях".
- Героите ви са странични футболни съдии от Б групата - понякога не ви ли се струва, че всички тук сме в Б отбор?
- 95% от света е Б отбор. Има едни 5%, които са в А група. Тези хора не просто държат парите - те държат всичко. Всички останали сме в Б, В регионални групи. А ние в България сме даже не и регионална, а някаква супераматьорска група. Но... нека си мечтаем, че някой ден ще свирим или ще играем в А група.
- А какво да си кажем за довиждане?
- Да сме живи и здрави, да ходим на театър, да правим театър и да се усмихваме. И нека читателите да запомнят - смейте си се спокойно, не следва лошо!
Интервю на Виолета Цветкова, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар