На 22 януари Вельо Горанов стана на 69. Той е един от най-известните мимове на световно равнище, наричат го българския Марсел Марсо. Животът му е истинска драма, малко известна на широката публика. В момента Вельо Горанов е художествен директор на вече бившата „Сълза и смях", която в момента се нарича Открита сцена и се управлява от читалище „Славянска беседа". Така известната на всички „Сълза" няма право да носи това име, след като Народният театър се оттегли от управлението на сцената и си взе и името.
- Откакто „Сълза и смях" стана Открита сцена, сякаш имате повече успех от преди. Афишът ви е пълен!
- Да, имаме много заявки от трупи, които желаят да дойдат при нас да играят. Напливът е много голям, а дните са само 30. Затова и вкарваме нещо уникално за българския театър - нощни представления, които ще започват от 21 часа. Вече имаме и камерна сцена, която се намира в читалището „Славянска беседа", и на нея също може да се играе. Направили сме огромен ремонт, само в рамките на 50 дни, когато Народният театър, след като се отказа да стопанисва „Сълза и смях", си взе столовете и си прибра прожекторите и тонколоните. И дори името. „Сълза и смях" бе патентовано от Павел Васев, който тогава бе шеф на Народния. Шефът на читалището „Славянска беседа" Петър Райжеков, под чиято шапка е откритата ни сцена сега, е изплатил последните вноски за новата ни техника. Ако знаехме по-рано, Петър щеше да има време да реагира. Пусна ни в отпуска и 2 дни по-късно звъни на пожар, защото сме получили нотариална покана. А най-тежкото беше, че ни взеха дори името. Всички го знаят, че е „Сълза и смях", но нямаме право да го обявяваме така. Петър върна и буквите на Павел, една по една. И затова сега имаме черни надписи на мястото на името ни. Аз съм присъствал на разговор при бившето правителство. Тогава зам.-министърът ни извика на разговор и изрично постави въпроса: „Павле, имаш ли претенции към техниката и столовете на „Сълзата"?" и Той каза: „Не". И трябваше въпросът да се реши от Министерския съвет. В момента, в който кабинетът даде оставка, получихме нотариална покана. И трябваше за 5 дена да се заличи навсякъде името. Иначе трябваше да плащаме неустойка от 10 000 на месец.
- Сега как успявате да се издържате?
Има правила на играта. Просто всяка една трупа, която иска да използва сцената и да играе тук, си плаща за това. Дали са от провинцията, дали е някоя частна трупа, дали са студенти, плащат определени такси. През лятото е едно, през зимата е друго. И задължително се обслужва от наши работници. И ето - сега преливаме от постановки и желаещи. Имаме и помещения, които даваме безплатно за репетиции. Ние си плащаме чинно данъците и сме свързани с НАП, но не получаваме и 2 лева от държавата като дотация. Опашката за билети често достига и навън. Теглихме кредити, въртяхме се, какво ли не. Но не увеличихме и стотинка от наема заради ремонта. Даже увеличихме с още 40 места салона. Всеки ден се репетират по общо 10 постановки във всяка една репетиционна. Това е алтернативата на театъра в бъдеще. Винаги съм знаел от своите пътувания по Европа, че всички театри са открита сцена и графикът се прави за месеци напред. През септември излезе статия от наш колега, че едва ли не театърът сега се погребва, защото вече ще е под управлението на читалището и защото ние няма как да кажем на някого „ти няма да играеш, защото не ти е добро представлението". Нали си плаща. Но все пак сме и творци и сме направили някакво име и не искаме да се излагаме. Искаме да имаме наша продукция и си направихме трупа, наречена „Корпус за бързо реагиране". Когато стане нещо непредвидено и някое представление отпадне, излизаме на преден план. Сега имаме един спектакъл и това е „Великият инквизитор".
- Тези хора получават заплати?
- Да, Христо Мутафчиев ни помогна да кандидатстваме по една програма за трудова заетост и те ни разрешиха 5 бройки актьорски и 5 пантомимни. Което означава, че ще можем да възстановим пантомимата като вид изкуство. Правим сега зала, в която да тренират мимове. Първият спектакъл ще е „Швейк". Репетираме и още едно представление с „говорещата" трупа - комедията „Паника в хотела".
- Защо човек с вашата биография и десетки награди решава да остане в България и да се бори за оцеляването на тази открита сцена?
- Аз преди 10 ноември нямах никакви проблеми. Проблемите в областта на пантомимата бяха само в началото. Когато Людмила Живкова се захвана с културата, нещата коренно се промениха. Тя създаде студио „Пантомима", което бе към „Сълза и смях". И за първи път бе разрешено да бъдат актьори хора, които не са завършили тогавашния ВИТИЗ. В началото в салона влизаха по 5 човека. Но после се смени шефът на „Сълзата" и стана страшно. След като освободиха Стойчо Мазгалов, директор на театъра стана Христо Кръчмаров. Всички „мазгаловисти" масово напуснаха. Това бяха все имена в актьорската гилдия: Краси Спасов, Марин Янев, Антони Генов, Вълчо Камарашев и др. Спасяваше ме единствено това, че имах награди, а и студио „Пантомима" не можеше да съществува извън театъра.
- Тогава ли решихте да избягате?
- Да, защото ми дойде до гуша. Сключих един договор в Америка, отидох на фестивал в Мексико и на връщане останах в Америка. Хванаха ме обаче и дойдоха милиционери. И ми предложиха сделка, за да се върна заедно с трупата ми от 5 човека. И аз поисках театър и го получих, това беше '86 година. Не исках да е стационарен, за да мога да пътувам с него. Имах 13 тира, театърът беше много модерен. Костюмите и прожекторите бяха поръчани от Америка. Дойде обаче 10 ноември, мутрите ми хвърлиха око, биха ме и ме връзваха.
- По онова време ли се запознахте с Поли Пантев?
- Да, оказва се, че секретарката ми сключва договор с него през септември, без аз да знам, и дава театъра за дискотека на Поли Пантев и братя Пехливанови. Те започнаха да режат практикаблите, за да правят барове - едва успях да си измъкна електрониката. Тогава се обърнах към министър Емма Москова и тя ме назначи за директор. И отидох да се представя на Поли Пантев - дискотеката бе открита на 27 ноември, аз ставам директор на 1 декември. В договора бе записано, че всеки понеделник се приспадат приходи-разходи и театърът получава съответен дял. Явявам се аз и си искам парите. Можете ли да си представите реакцията му. „От мен пари? Ти чуваш ли се?" Но след седмица пак отивам. На третия път той така се ядоса, че им каза да ме закарат на Витоша, където ме вързаха и зарязаха. След няколко часа успях да се измъкна и пак отидох при него. Той се втрещи, като ме видя. И каза на своите: оставете го, тоя е луд.
- След това ли стана трагедията в „Индиго", която преобръща живота ви...
- Да, това беше ужасно. Защото дискотеката беше в моя театър. След това стана страшно. Аз съм един човек, който е започнал едно изкуство от „а" и го е докарал до „я". И в един момент това вече го няма. А и децата... Не съм правил театър, за да се лее кръв. Последваха адски 6-7 години. Станах клошар, продавах хартия и метал, за да издържам семейството си. Пропих се. Помогна ми сегашният шеф на „Славянска беседа", който ме измъкна и ме спаси. Отделно и дължах много пари, защото купих фирмата, която държеше авторските права на театър „Движение" . И се оказа, че съм кредитен милионер с $400 000 към банките и 70 000 към частниците. И ги върнах. Всичките, до стотинки.
- Вярно ли е, че част от тези пари са били на Иво Карамански?
- Да, дължах му 300 долара, които са се оказали 3 хиляди. Нямаха бележка, бяха на уста. Като ми казаха, че дължа пари на него, намерих 300 долара и се срещнах с него. Той бе редовен посетител на Астор, с когото съм приятел. Отивам при него и го моля да ми уреди среща с Карамански. Той го извика. Дойде, давам му аз парите и той ми казва: „А останалите? Те са не 300, а 3000". Бре, лошо ми стана! Той обаче явно видя колко съм смутен и объркан и за мое учудване каза: „Няма проблем, издължил си се!". Същата вечер изпихме и изядохме ония $300. Другата история е, когато бях скрил осветлението и техниката, за да не я вземат мутрите заради дълговете ми. А Карамански готвеше концерта с Грета Ганчева, той пееше много хубаво, и дойде и ми ги поиска. Знаех, че ако ми ги вземе, това е краят, няма да има театър, а по това време репетирах с моите студенти от ВИТИЗ. И затова му споделих всичко, за всичките ми дългове. И той ме разбра и ми каза: „Който дойде да ти ги иска, ще кажеш, че са при мен". И никой не дойде.
- Кое бе първото представление след тежките години?
- Върнах се с „Един мим разказва". Просто много ми се занимаваше с изкуство след дългите години на пиянство и клошарство. Но нямаше много публика. Продължих на камерна сцена, направих ремонт, но ме блъсна трамвай и спрях да играя. Сега съм добре, станах на 69 години. Тренирам по 5-6 часа на ден. Нося тежести на ръцете и краката по цял ден. Свалям ги само когато спя и се надявам съвсем скоро да мога пак да се отдам на пантомимата, моята любов.
Vsekiden.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар