Докато аз щракам по клавиатурата в топлия офис, в рамките на половин час пред контейнера под прозореца се спират, за да ровят, трима души. Четвъртият е облечен с вехти, но здрави дрехи и вади отвътре парче геврек. Навън е минус пет градуса. Нито един от бъркащите не е ром.
Следобед историята се повтаря. Той е облечен в дрипи. Дрехи, случайно намерени край някоя от кофите за боклук, които всеки ден преравя. Косата му е нечиста и несресана, отдавна неподстригвана. Вероятно това е най-малкият му проблем. По-важното е днес да намери нещо, което да залъже глада му. На редки златни монети, захвърлени незнайно защо от колекционер, не може и да се надява. В тези времена щастие е, ако до обяд напълни количката с хартии за рециклиране. Туберкулозата... тя си тлее като огъня в камината на вече забравилите го роднини. Ако и тази зима оцелее, значи Бог няма бърза работа с него.
Това е историята на Иван, Петър, Васил... Историята обикновено започва с добро образование, бурна кариера и сплотено семейство. За да свърши един ден на улицата, край контейнерите с отпадъци. Чия е грешката за това, че в България на всяка кофа се падат по трима и повече бездомни на денонощие?
Не ми се иска това да е лицето на столицата. И на всеки по-голям град в България, чиято социална система е предвидила твърде малко възможни решения – временни, изискващи такси, недостатъчни. Но това при всички случаи е едно друго, реално лице. Посиняло от студ, с оредели зъби и дълбока кашлица.
Официалната статистика за бездомните лица у нас е колеблива и непълна. Организациите, работещи в подкрепа на бездомни, са малко и често безсилни. А достойнството на бездомния избледнява под натиска на глада.
Когато бях малка, любимата ми книга беше „Без дом” на Хектор Мало. Не си спомням нещо друго да е предизвиквало сълзите ми на съпричастност. Някога. Днес „без дом” е реалност за хиляди души. И никакви сълзи, нито съпричастност не са в състояние да направят тази реалност по-топла, по-сита и по-здрава.
Ако трябва да тълкуваме фактите, най-голям дял между бездомните у нас имат децата, лишени от родителска грижа, след навършване на пълнолетие и напускане на домовете или центровете за настаняване от семеен тип. Това е един от примерите за пропуснат от държавата отрязък от време, който често продължава с години. Децата, за които пращаме есемесчета и даряваме по някоя и друга дрешка, са бъдещите обитатели на града, които ще живеят по пейките, под балконите на блоковете в крайните квартали, в кашони в подлезите. Бъдещите бездомни, заради които аз изхвърлям остатъците от вечерята си в стъклен буркан, встрани от кофата.
Но далеч не само те. След развод немалко хора губят жилищата си. След смъртта на родителите си, след хазартни загуби, а вече и след непогасени кредити и ипотеки... И изкарват по няколко месеца в Център за временно настаняване, приют или където имат късмет. Скоро пак са на улицата заедно с кучетата и мръсотията.
Доброто, колкото и невероятно да изглежда, съществува. В случая добрата вест отпреди няколко месеца е, че Европейският фонд за подпомагане на най-нуждаещите се вече оперира чрез програма и в България. И при добро разположение на духа на отговорните у нас ще бъдат разкрити социални трапезарии и ще бъде раздаван топъл обяд на бедните. Кой и колко ще спечели от проектите по тази програма не е въпрос на обсъждане, не и сега. Важното е да бъдат нахранени гладните. Утре може би ще бъдат разкрити нови приюти и центрове. И с тези миниатюрни стъпчици ще заприличаме на уютно място за живеене. Нищо че понякога за скитника свободата е по-скъпа от топлата супа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар