Казват, че сме безсилни пред природата. Жалко е обаче, че си спомняме това едва след поредното бедствие. Когато се почувстваме малки и беззащитни, най-вече когато изпитаме болката на собствения си гръб. Тогава е най-тежко, защото нека си признаем, че е много лесно да си съпричастен отстрани. Може би защото се превърнахме в егоисти и защото всеки един от нас се затвори в черупката си досущ като охлюв. Само и само да се предпазим от всичко лошо, скрити от заобикалящия ни свят.
Стигнахме дотам, че започнахме да викаме „Ура”, когато някой прояви и най-малката човещина. Затова и постъпката на една лекарка, която гази часове в преспите, за да спаси бебе, си е истинско геройство. Може би наистина трябва да викаме „Ура”, или по-скоро да сведем глави и да се засрамим. Защото истинските хора в покварения свят, в който живеем, не са никак много. И трябва да си вземем поука от случилото се. На фона на нелицеприятната картина в здравната ни система и бягащите навън медици една докторка от Спешната помощ в Кърджали показа, че това наистина е най-хуманната професия. Прегледала детето, което получило алергична реакция, на свещи и с фенерче. „Просто си вършим работата. В такива моменти човек мисли само за здравето на пациента”, каза само д-р Филиз Абидин.
Тези думи наистина би трябвало да са като обеца на ухото на цялото лекарско съсловие на мрънкащите, на недоволстващите от заплатите си и от условията на труд у нас. Разбрахме, че има и други. Парадоксалното е, че постъпка, която наистина би трябвало да е просто изпълнение на задълженията, в днешно време се превръща в прецедент. Питам се обаче докога само бедствията ще ни обединяват? Защо само природните стихии ще ни карат да ставаме по-добри, да помагаме на ближния? Може би е така, защото в такива моменти разбираме, че можем да разчитаме единствено на себе си. Осъзнахме го и след обилния снеговалеж от последните дни, заради който няколко региона в страната се оказаха в капана на бедствието. Защото какво прави човек, когато в XXI век се окаже в плен на природата - без ток, вода, прекъснати връзки и най-вече сам? Наистина сам.
Покрай снежните стихии си спомних една ужасяваща картина. Годината беше 2010-а. Гледах репортаж за стотиците загинали от опустошителното цунами в Индонезия. Спасителни екипи с дни не можеха да достигнат бедстващите. Местните хора трябваше да се справят сами. Гледката беше наистина покъртителна, но всичко ми се струваше толкова далечно. Човек наистина не вярва, че на него самия може да му се случи нещо подобно. Всичко обаче се променя, когато погледнеш трагедията очи в очи. След една година на бедствия нещата придобиват други измерения. И как да е другояче, когато виждаш как възрастни хора са загубили домовете си, които са градили цял живот, само за миг. На преден план „изплуват” наводнените им къщи, погубените животни. Спомняш си за Аспарухово, Мизия, Приморско, гледката от разрушените покриви във Вършец. Тогава започваме да се радваме и на най-малката помощ. Вдигаме нагоре ръце и благодарим на Бог, че имало и добри хора на тоя свят. И наистина нека си спомним стотиците доброволци след наводнението в Аспарухово.
Тогава едва ли не всички отново възкликнахме от удивление, точно като случая с д-р Абидин. Сякаш бе чудо невиждано да помогнеш на някого в беда. Ами стотиците есемеси, изпратени от нас в помощ на пострадалите? Хора помагаха кой с каквото може - провизии, дрехи. Има още един герой, който може да заеме достойно място до д-р Филиз Абидин. Това е доброволецът на колела Самир Сами, който обикаляше страната със собствения си бус, за да снабди нуждаещите се хора с неща от първа необходимост. След наводненията си казахме, че доброволчеството у нас има бъдеще и че съвсем не е имагинерно понятие. И такива хора трябва да бъдат поощрявани, защото доброто наистина е заразно.
Не напразно отскоро се заговори за нов проект на Закон за доброволчеството. В него са разписани и куп права, от които да се ползват ангажираните с тази дейност - например да бъдат застраховани срещу злополука за сметка на организаторите, когато акцията може да застраши здравето или живота им. Да им бъдат поемани задължително и разходите за път, дневни и квартирни и др. Дано това стане факт по-скоро. Един полски писател казваше: „Когато водата стигне до устата, тогава - горе главата”! Може би е добре да се поучим от тези думи, защото често изпадаме в подобно положение. Природата непрекъснато ни го напомня. Така че всичко зависи от нас.
Вярно е, че някои веднага ще попитат къде е държавата. Преживяното през последните месеци показа, че е добре да разчитаме предимно на собствените си сили. Както се казва, ако не си помогнеш сам, и Господ няма да го направи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар