Обикновено стоя в стаята си и чета. Или пък пиша. Избягвам бутането по събития и досега до хората. Имам няколко безценни приятели, с които празнувам по фин начин от време на време. Идеята да общувам с масовия човек ме обезсърчава.
Така или иначе това се случва.
И то не къде да е, а в университета. В университет!
Където колегите ми идват с коли на лекции. Паркират ги на двора до тези на преподавателите. Този своеобразен автопарк никога не би могъл да се нарече университетски двор, ако от колите не слизаха истински студенти. И студентки – с боядисани коси, изправени или накъдрени, с ботушки със златисти украшения, с лъскави панталонки, имитация на кожа. После вадят мобилни телефони за по шестотин лева, натискат с майсторски лакираните си нокти дисплеите им и палят тънки цигарки. Събират се в група по три-четири и започват да оглеждат минаващите и да се смеят шумно зад гърбовете им.
Ако се огледа човек от друга държава, освен че би помислил студентките за проститутки, той би се запитал – толкова ли сте богати вие, българите, че децата ви живеят така широко? Защо са всички тези изказани и изписани думи за най-бедната страна в Европа, когато студентите ви не излизат от кафенетата и баровете?
Празна работа.
Но също толкова празно и безсмислено е преподаването в този университет. По всички дисциплини на студентите – бъдещи икономисти - им се обяснява как те на всяка цена трябва да започнат бизнес. Въпреки че едва 4 процента от фирмите в световен мащаб имат живот, по-дълъг от пет години, както казват самите преподаватели. Но ние трябва да опитаме и ако не стане, да пробваме друго.
А кого ще наемем на работа, след като всички ще бъдем предприемачи? И въобще как се прави бизнес в България?
И какви предприемачи ще бъдем, ако още отсега дефилираме по университетските коридори с модните си дрешки, вместо да попрочетем това-онова в библиотеката? Или поне да поразсъждаваме върху нещата. Било то само за да впечатлим младия асистент с готините очи.
Вероятно предприемачите от моето поколение ще бъдат не предприемачи, а бизнесмени. От онези, които се отнасят към клиентите си, все едно те са напаст. Или от онези, които ще ни опръскват – нас, наетите – с кал от улицата, когато ни задминават с новите коли. Бизнесмените, които следват мотото „ден година храни”, заради което стоките и услугите са твърде скъпи. И без това в университета доцентите говорят само за максимизиране на печалбата като основна цел на всяко предприятие. И то за краткосрочно натрупване на големи печалби.
Това е стара и доказано неетична икономическа теория, но атрактивна със своята порочност.
Вие как смятате? Дали поколението предприемачи, което след няколко години ще превземе пазара, ще спазва етика и морал? Дали ще инвестира част от печалбата си в технологични иновации, които да направят произвеждания продукт по-добър и по-достъпен за потребителите? Дали ще подпомага социални каузи или каузи в изкуството и културата? Ще имаме ли сред управленските кадри професионалисти, които наистина мислят за човешкия ресурс?
Или както днес ще ни цакат с топла бира? Ще крият данъци и ще поръчват музиката в свят, неузрял да изкрещи срещу това. А музиката ще бъде кофти, сигурна съм.
Та затова си стоя в моята стаичка и се радвам, докато все още мога да си го позволя. Радвам се, че вкусът ми е различен. Радвам се, че общувам с изключителни хора. Дори когато се чувствам самотна, аз вярвам, че навън има хора. Не като онези, които срещам в университета, и като онези, от които пазарувам.
А хора с талант за изкусно живеене. Хора, които вярват в труда като единствен път към успеха. Това е бъдещето, за което си струва да мечтаем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар