Имаме новина: Лилия Маравиля и партньорът й от филма Love.net – известният Христо Шопов, започват на 1 септември да репетират ролите на дългогодишните любовници от култовата пиеса на Бърнард Слейд „Догодина по същото време“.
С премиерата на спектакъла под режисурата на Георги Михалков в сградата на някогашното старо софийско кино „Левски“ ще бъде осветено ново театрално пространство в столицата. Създателите му искат ударно заглавие за откриването и са избрали за него и звездни актьори. Всъщност лъчезарната Лилия Маравиля осветява с красота и талант всяко пространство, в което се появи: от сцената на Театър „София“, където блести в „Г-жа Министершата“ на Нушич и повечето останали предложения в репертоара, до... съседския хол, където доскоро вървяха епизодите от сериала „Връзки“ или „Под прикритие“.
В края на сезона Касиел Ноа Ашер постави в "199" с Лили, Стефка Янорова и Красимира Кузманова „Театър, любов моя” - похвалното слово на Валери Петров за съдбата на артиста. Трябваше да участва и Койна Русева, но поради прекалена заетост отпадна от екипа. Всички те са „Мацките на Коко“ - момичетата от най-силния клас на проф. Крикор Азарян, част от който са и Мариус Куркински, Галин Стоев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев... Лилия Маравиля бива посветена в първоначалната идея за спектакъла по време на един от легендарните купони на колегата им от същия клас Стефан Денолюбов.
Буквално обожаван от първата столична публика, „Театър, любов моя“ ще се играе на „Аполония“ в Созопол на 4 септември, вече има покани за участие на фестивали в Белгия и Люксембург, а се водят и разговори за гостуване в Македония и в Лондон.
Лилия е сигурна, че „Мацките на Коко“ могат да стигнат и много по-далеч...
- Лили, в какво се състои магията на този прословут златен клас на проф. Крикор Азарян, към който и ти принадлежиш?
- Беше добро стечение на обстоятелствата всички тези хора да попаднем заедно. С годините всички останахме да практикуваме професията и сме търсени актьори. От повечето класове излизат само по няколко… Завършихме в много тежък период: точно започна „новото време”, отпаднаха разпределенията, изведнъж стана „джунгла”, в която трябваше да се справим, и никак не беше лесно. Но всеки прояви характер да издържи: това беше най-важното. Ние бяхме научени на ценности. Дори и незабелязан, всеки един от нас продължаваше да работи, по някакъв начин изграждаше своя път…
- Още тогава, като студенти, осъзнавахте ли, че сте благословени с това, че съдбата ви е събрала в такава щастлива комбинация?
- Едва ли сме си давали сметка. Всъщност ние не станахме близки помежду си още от самото начало, но много се харесвахме и имахме респект един към друг. Сближихме се, когато завършихме. Гальо (Галин Стоев) беше поставил „Агамемнон” и получихме покана за фестивала „Охридско лято” в Македония, където на различни терени в Самуиловата крепост трябваше да се играят трите части на „Орестия” съответно от словенци, българи и македонци. Беше фантастично! Пътувахме, 10 дни репетирахме на място и тогава станахме истински приятели. Нашите лични взаимоотношения бяха много чисти, защото бяха професионални. И това остана до ден днешен.
- Вашата артистична общност имаше ли си безспорен лидер?
- Имаше няколко обединяващи личности – по-„шарените птици”. Това бяха Мариус и Камен. Те, понеже имат изключително чувство за хумор, обикновено бяха центърът, който засмукваше цялата енергия. Но всеки тежеше на своето място. Най-хубавото бе, че бяхме изключително различни: проф. Азарян възпитаваше у нас точно това – всеки да се чувства уникален и да развива най-доброто от себе си. Глупаво би било между нас да има грубо съперничество: ние усещахме, че сме различни. Това вдигна нивото на класа, защото при такъв вид творческа конкуренция на идеи растеш.
- В „Театър, любов моя“ на сцената сте четири актриси, коя от коя по-ефектни, четири силни индивидуалности, а понякога е достатъчно няколко жени само да смесят уханието на парфюмите си, за да назрее напрежение...
- По време на репетициите минахме през страшни неща - от междуличностни неразбирателства в най-симпатичния смисъл на думата до „Аз ще се откажа…”. В един момент мислехме, че нищо няма да излезе, още повече че чувахме и „доброжелатели” отстрани: „Голям провал ще бъде…”. На първото цялостно въртене на спектакъла поканихме Николай Поляков - само той остана от нашите преподаватели, и Недялко Делчев, с когото направихме дипломния си спектакъл „Черна дупка” и тогава всъщност ни обявиха за Златния клас. Казаха: това, което правите, е уникално. Макар че играем роли, ние сме много себе си вътре. И когато дойде първата публика, тя усети това, отвори се към нас и ние - към нея…
В представлението си личи, че играем като екип. Ние сме като футболистите – един вкарва гола, но другите, ако не му подадат, няма как да стане. Работим една за друга, имаме си страхотно доверие и колкото сме различни, толкова сме и еднакви в това, че всяка е абсолютно сигурна в другите три. Знаеш, че три стълба стоят зад гърба ти и не можеш да залитнеш, защото веднага някой ще те хване, ще ти подаде ръка, ще те изведе. Това е невероятно удоволствие! Искрено се надявам, че то се предава и на публиката. Що се отнася до мен, има моменти на сцената, в които си бърша очите, докато слушам монолога на някоя от другите, или със сълзи се смея.
- Вярно ли е, че от вашата групичка навремето все ти си получавала най-интересните творчески задачи? В спектакъла се прокрадва такава реплика - „Пак ли Лилия?!“...
- Касиел е преплела много лични моменти в спектакъла. Преди време тя беше написала за сп. „Биограф” едни есета за „Мацките на Коко” – за всяка от нас имаше есе. Откъси от тях влязоха в представлението. Там е нейната лична позиция към нас. За мен например разказва как Коко ме беше избрал да играя Лулу на Франц Ведекинд в Театъра на Армията, а тя била влюбена в тази роля от малка. И как в един момент, като видяла какво правя на сцената, „завистта” се е изпарила и го е преживяла по най-прекрасния начин…
- Как беше избрана за Лулу, една от жертвите на Джак Изкормвача – героинята, която подлуди „Раковски“ в първите години след промените? Тогава не можеше да се види често гола актриса да притичва през сцената.
- Тогава изобщо нямаше практика в постановка на професионален театър да се взема студент, камо ли за главна роля. Ние ходехме да гледаме дипломни спектакли на колеги и Коко непрекъснато ни питаше какво мислим за тая или оная завършваща актриса. Като връщам лентата, разбирам, че така той си е търсел изпълнителка за Лулу, защото по пиеса тя е много малка и трябва да й личи житейската неопитност. Веднъж, след като играхме откъси, професорът ме попита: „Лили, ти можеш ли да напълнееш малко?” – В какъв смисъл?! – „Ми така, да качиш килограми”. Първата мисъл в главата ми беше: „Аз ставам ли за артистка или не ставам?”.
Веднага се сетих как Робърт де Ниро е напълнял с 50 кг за „Разярения бик” и казах: „Разбира се, че мога!”. Оказа се, че е доста трудна работа, но както и да е. След което един ден той ме покани на разговор в Театъра на Армията и докато го чаках да вземе кафе, не можах да издържа - отгърнах пиесата, която лежеше на бюрото му. Беше „Лулу” на Ведекинд и видях, че само срещу името на главната героиня няма разпределена актриса. И ми прищрака някаква еретична мисъл… Когато проф. Азарян ми обясни, че иска аз да я изиграя, буквално оглупях, разтреперих се: „Не знам дали ще мога да се справя!”. А той ми каза: „Е, то и аз не знам, но щом съм решил да опитам с теб, ще минем през всичко”. И така започнах репетиции.
- Наистина ли преди премиерата на „Лулу“ си плакала с глас в тоалетната, както разказва Касиел в „Театър, любов моя?“. Това биографичен факт ли е или фигурира под някаква форма в оригиналния текст на Валери Петров?!
- Имах тежки моменти. В „Армията” работех с най-големите лъвове на българския театър и, естествено, се чувствах притеснена. Галин Стоев, с когото по същото време правехме „Град на ангели” във ВИТИЗ, непрекъснато ме успокояваше: „Няма да ревеш там! Стискай зъби, а тука колкото искаш реви!”. Много ми помагаше. А най-голямата награда след премиерата получих от самия Коко: като излезе да се здрависа с всички на сцената, мен ме прегърна и се разплака, не можа нищо да каже…
- Защо въпреки летящия старт твоят истински пробив в професията сякаш дойде доста късно, когато Галин, Мариус, Камен, Койна, Стефка, Стефан Вълдобрев вече бяха изявени и известни?
- Какво да кажа... Примерно Мариус винаги е работел сам, той разчита на себе си и понеже е гениален – наистина мисля, че е жив гений! - беше нормално да извоюва бързо своето място на българската сцена. Камен попадна в Театъра на Армията, който беше водещ, и имаше възможност да работи хубави роли с добри актьори. Така се стекоха нещата: в момента, в който завърших, от толкова предложения, които имах, нито едно впоследствие не стигна до мен.
Да, ще те вземем, и в крайна сметка – никъде. Доста труден път извървях, докато по-стабилно стъпих в театър „София”. Когато Николай Поляков стана директор там, той ме покани. Първо отказах, защото вече бях решила, че театърът не е за мен, но тогава пак проф. Азарян ми даде един от основните си уроци: „Моето момиче, тази професия е много жестока. Тя е занаят, който се упражнява на сцената и ако ти не практикуваш, няма как да се развиваш. Трябва да изкачваш стъпала! Ако стоиш сама пред огледалото, няма как да стане”. Послушах го и полека-лека...
- Какво отключи кариерата ти? Конкретна роля, случка?
- Срещата с режисьора Стоян Камбарев, който същия сезон дойде да поставя „Три сестри” на Чехов в театър „София”. Изиграх Ирина. Това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. След това ми се случиха и други, но именно то толкова години ме крепеше! Защото знаех, че имам такова нещо в пътя си – едно, смея да кажа, фантастично представление. Скоро пак гледах един лош запис на първото въртене с публика – ами гениално е! Колко хубаво играят всички! За себе си не мога да коментирам, защото човек, като се гледа, не вижда това, което публиката вижда, но всички са прекрасни. Това ми даде лично самочувствие, че мога, че такива неща се случват – просто трябва да изчакаш да дойдат при теб.
- В момента си сред най-търсените и оборотни български актриси. И една от най-харесваните. Какво е усещането?
- Аз нямам такова усещане. Това се вижда отстрани. Например Стефчето (Янорова) снимаше доста филми и като сме си говорели, ми се е оплаквала: „Ами сега нищо не снимам…”. А аз си викам: Боже, аз и един филм не съм заснела, а тя – няколко… Явно актьорът не усеща това, което му се случва, защото той знае, че може и още и чака следващия момент да го докаже. Апетитът идва с яденето. Иска ти се следващият път да дойде много бързо. И сега аз не мисля, че съм най-горещата актриса. Просто такова е стечението на обстоятелствата. Като излезеш на малкия екран, това те прави популярен. Понеже ролята ми в сериала „Връзки” е главна и много хубава – прави впечатление. Случи се, че повтарят и „Под прикритие” и хората ме гледат и там. Но ти снимаш нещо, а докато излезе, минават 2 години и забравяш, че си го заснел. Вече си го преживял и гледаш напред. Не че сме толкова лакоми ние, актьорите, но ти изживяваш момента, докато го твориш.
- Звездите продължават ли да ходят по кастинги?
- За съжаление в световната драматургия и в киното актрисите са ощетени. Главните роли са предимно мъжки. При нас конкуренцията е доста по-висока, защото се борим за много малко роли. Затова в „Театър, любов моя” Касиел държеше представлението ни да бъде построено като кастинг. Много често са ни викали и четирите или петте на кастинг и се радваме, ако изберат за участие някоя от „наш`та банда“. Например за филма Love.net се явих на кастинг в три кръга, а четвъртият беше с Христо (изпълнителя на главната мъжка роля Христо Шопов). Сега е малко по-друго, като ме познават вече, но като не те познават, режисьорите трябва до последно да са сигурни, че ти си най-подходящият човек. Аз си извоювах тази роля, заснех я, но още не беше излязла на екран, когато отидох на кастинг за „Под прикритие“.
И пак по същия път... Като подписвах договора с продуцента, той не беше много сигурен коя съм. Не ме беше гледал. Видяхме се на премиерата на Love.net и едва след това той ми каза: „Прекрасна си! Толкова се радвам, че ще работим с теб!”. Той вече ме оцени с работата ми, а не защото съм познато лице. Но в един момент хората взеха да ме разпознават, което ми беше доста странно, защото това все пак е момчешки сериал. Там Съни (Ирена Милянкова) и Койна правят по-голямо впечатление, а аз - някаква си домакиня… За „Връзки“ пък главната сценаристка на втория сезон на „Под прикритие“ ме харесала и ми се обади: „Пиша нещо и през цялото време имам чувството, че пиша за теб“. След това, като се видяхме, потвърди: „Да, аз пиша за теб…“. Знаеше как ще звучи всяка реплика, която сложи в моята уста.
- Като стана дума за разпознаването по улиците, то приятно ли е или по-скоро притеснително?
- Е, чак толкова не ме разпознават. А и да е така, аз не забелязвам, защото съм късогледа. Обикновено дъщеря ми сигнализира: „Хайде-е-е-е-е, разпознаха те, започнаха да се бутат и да се обръщат“…
- И в „Под прикритие“, и във „Връзки“ си все нечия майка. Как 14-годишната Паола възприема тези твои екранни образи?
- За това, което вижда на екрана, тя казва: „Все едно си в живота – как им се караш! Ти си същата и вкъщи!“. Обяснявам: „Аз тоя момент съм го отработила!“. Паола е ревнива към това, че имам други дъщери във филмите. Но вече започна да свиква. Нейната любимка е Снежана Макавеева (Зори, дъщерята на Попови от „Под прикритие“). Двете имат силна връзка, защото все пак ние доста години снимахме заедно. Паола много обича Снежи и казва „Слава Богу, че имам по-голяма сестра“. Обажда й се, чуват се понякога.
- Съпругът ти Лука е италианец, финансов консултант на големи световни банки. Как приема факта, че заради твоята кариера се налага да живее основно в България?
- Така се завъртя животът, че сме тук. И нямаме други намерения. Той няма усещането, че живее в чужбина, защото за него целият свят е „у дома“.
- Кой е най-големият ти фен в семейството – Паола, Лука или твоят брат, скулпторът Дарин Лазаров?
- И тримата са ми големи фенове. Както и всички други роднини, които ми останаха. Те си ме следят и много ми се радват. Даро ми казва: „Толкова се гордея с теб!“. И аз много се гордея с брат ми. Наскоро неговата скулптура „Драконите“, която е в центъра на Варна, влезе в световна класация за най-впечатляващите съвременни паметници. Беше излязла статия за това и той ми сподели: „Отварям вестника, а на предната страница си ти с едно голямо интервю!“. Ако бяха живи, майка и татко много щяха да се радват и да се гордеят с нас.
В "Театър, любов моя" под режисурата на Касиел
Като Мика от сериала "Връзки" с партньорите от екрана Михаил Билалов и Яна Маринова
Мацките на Коко: Лили, Койна, Стефка, Краси, Касиел...
"Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар