Зима

Зима
Пролет

13 септември 2015 г.

Ханибал не влиза в Рим, но кой и защо стои пред вратите на Европа?

Европа държи широко отворени портите си, живеейки с илюзията за своята сила...
 
 Гражданската война в Сирия фокусира три глобални проблема в международните отношения, които пряко ни засягат: Първият фокус е неравната битка на светските държави с ислямистите – Либия и Ирак я загубиха, Сирия в момента е форпостът срещу т.нар. Ислямски халифат. 

Светският авторитарен режим е несравнимо демократичен и хуманен в сравнение с ислямистката деспотия, а между панарабизма и панислямизма – двете отгледани идеологии още от края на ХIХ в. и активно озвучавани през ХХ в., първият е за предпочитане, защото не може да премине европейската граница, както панислямистите отдавна са направили.

Дехристиянизацията на Близкия изток е следствие от тази битка и цивилизационна трагедия за нас, защото ако преди сто години по тези земи всеки четвърти е бил християнин, сега приблизителните проценти са най-оптимистично до 5%, като никой не споменава къде се губят сирийските християни сред бежанците и стигат ли изобщо до убежище.

Вторият фокус е мястото на ООН в този конфликт и новият тренд на омаловажаване на тази институция, която не е лишена от кусури, но е фундаментална в опазването на крехкото равновесие в международното право и предотвратява частично опитите за „контролирана хаотизация” на международната общност след разпадането на двуполюсовия модел след 1991 г. Активизираното говорене за необходимост от реформи на ООН се появи като нова опорна точка, след като Русия успя да надиграе САЩ на тази наднационална площадка.

Когато беше на дневен ред Либийският въпрос, Съветът за сигурност прие резолюция, оправдаваща военната намеса в Либия, докато от 2012 г. насам под руско влияние ООН отказва да легитимира атлантическия подход към „недемократичните” държави, изпитан от сърбите, либийците, иракците. Руският подход е тромаво процедурен, искащ време за търпеливи преговори на арената на ООН, но това представлява класическата дипломация, търсеща политическо решение на конфликта.

Русия поощрява в момента работата на контактните групи в ООН между сирийските власти и опозиция за евентуална Женева 3 през ноември. Правото на вето в Съвета за сигурност на Русия и Китай е с особена тежест, наскоро благодарение на техните гласове бе спрян проект на резолюция за налагането на санкции срещу правителството на Асад, което пречи на САЩ, и оттук внушенията в медиите за неспособността на ООН. 


Атлантическата коалиция срещу Асад не е легитимна, защото не е одобрена от Съвета за сигурност на ООН. Вярно е, че примерите на подминаване на ООН не са малко и никой не търси отговорност на големите на деня, но докато я има тази институция – нелегитимността им винаги може да се напомни дори и след години.

Друг аспект от тази тенденция за дискредитиране на ООН е свързана с историческото наследството от Втората световна война. Съветът за сигурност е сформиран от победителите и неглижирането на 70-годишнината от Победата в ЕС (нямаше представители на Червения площад на 9 май, нито на парада в Китай) е част от информационната медийна мъгла за обезсмисляне на международната система след 1945 г., която все още не допуска монополярния ред. Разбира се, има благовидни предлози, че Латинска Америка, Индия, обединена Германия е редно да присъстват в Съвета за сигурност, защото са важна част от международната общност, но тук възниква въпросът защо не се махнат американските бази от Германия и не й върнат златния резерв, който е в САЩ именно защото е третирана като победена държава. Съветският съюз изтегли своите военни още при Горбачов.

Любопитно е каква ще бъде речта на Путин този септември пред Общото събрание на ООН и дали ще очертае руската алтернатива на международния баланс на силите.

Третият фокус, свързан пряко със събитията в Сирия, е проблемът за съдбата на социалната държава. Докато съществуваше СССР, това беше глобален въпрос, сега е регионален и европейски. Бежанската инвазия поставя на изпитание европейския модел на социална държава, който и без това е атакуван от неолибералните реформи на защита на пазара за сметка на обществото. Едната част от бежанците ще съществуват от социалните помощи на гърба на европейския данъкоплатец, а другата ще се реализира като евтина работна ръка, която ще подбие цената на нискоквалифицирания труд. От друга страна, изместването на европейското производство на Изток – пак заради евтината работна ръка, предизвиква безработица сред младите квалифицирани кадри в ЕС.

За момента трасето на бежанците дисциплинирано подминава България, но това не я прави защитена като част от южната граница на ЕС. Бежанските квоти – поредното късогледо решение на еврокомисарите напълно в соцстил, няма да решат проблема, а ще го задълбочат. Минималният процент бежанци в сравнение с гъстонаселения вече над 500-милионен ЕС не бива да се подценява, защото добре организирана и нехаеща за спазването на законите неинтегрирана тълпа може светкавично да блокира инфраструктурата във всяка европейска страна, последствията от което ще напомнят само привидно на събитията във Фъргюсон в САЩ.

Ханибал не влиза в Рим, защото вратите му остават затворени и той не е подозирал за неговата слабост. 


Европа държи широко отворени портите си, живеейки с илюзията за своята сила.



Дарина Григорова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар