Казват, че компанията „Кока-Кола“ измислила Дядо Коледа такъв, какъвто го познаваме - с румените бузи, с дългата червена мантия, с бялата брада и хохотещия басов глас.
Станало през 1931 г. в разгара на Голямата депресия, когато настроението било толкова посърнало, носовете така увиснали, походката тъй унила, че психолози и социолози сериозно се обезпокоили за здравето на американската нация. Имало нужда от надежда, от образ, който да вдъхне оптимизъм на оклюмалата страна.
Е, няма спор, имало нужда и от продажби, икономиката се развива, когато се купува, не когато се спестява. И се появява розовобузестият старец, за да вдигне тонуса, да покаже, че изход винаги се намира, дори той да е в сферата на необятното невероятно.
Любопитна е тази англоамериканска привързаност към благостта на Рождество и към симпатичния дядка, превърнала свети Никола в Santa Claus. Кой не знае например прочутия разказ на Чарлс Дикенс „Коледна песен“, откъдето Уолт Дисни заимства името на знаменитата скръндза Чичо Скрудж за анимационната си поредица? Не по-малко популярно е и писмото на американския редактор в New York Sun Франсис Чърч „Да, Вирджиния, има Дядо Коледа“, станало един от символите на празника. Ето част от него: „Да, Вирджиния, има Дядо Коледа. Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, преданността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото, ако нямаше Вирджинии.“
Коледа в англосаксонското съзнание е не толкова религиозен, колкото сантиментален празник: неслучайно на екрана текат най-сладникави и захаросани филми. А да си спомняте ситком или какъвто и да било тв сериал без епизод за Коледа? Няма как това да не е свързано с материалния, вещния характер на капитализма: след като всичко е стока, а стоката трябва да се пипне, вкуси, изпробва, редно е да има и време в годината, когато на стоката ѝ се прикачва и друг ореол - на духовен дар, на неизмерими с нищо приятелство, любов, обич. Които правят вещта повече от вещ, правят я да изглежда като наистина почти небесно снизхождане, минало през комина.
Друг е въпросът, че за мнозина снизхождането отдавна е на заден план, важен е предметът, който ще получат. Има дори реклама такава, дето апелира - поискай си подаръка, не чакай да те изненадат с нещо непотребно, да се чудиш за какво да го използваш. Любовта е заместена от полезността: не „Обичай ближния си!“, а „Обичай притежанието си!“ Прочее едва ли е случайно, че в един от вариантите на въпросната реклама между мъжа и жената са поставени сума ти мебели - двамата не са близо един до друг, хич не се докосват, връзката им е възпрепятствана от вещи, предмети, материалности. Впрочем имат ли те двамата въобще връзка?
Между тях едва ли, но връзка има с „Българската Коледа“ и тя е точно коледна връзка - изпращаш есемес 1117 нейде в ефирното пространство, за да ти се върне пак от ефира благодарност. Нека се замислим върху комуникацията: тия есемеси - едно, че са в подкрепа на децата в беда, но второ, не превръщат ли самата земна атмосфера в място, където доброто прехвърча като снежинки, единствено способни да скрият грозотата и пошлостта на настоящия свят? И също като снежинките е нетрайно и мимолетно, стопява се бързо-бързо, за да отстъпи отново на зъбещото се срещу ни съвремие.
Преди години се втрещих, когато младеж сподели, че изобщо не изпращал есемеси за Българската Коледа - някаква далавера била цялата работа, твърдеше той, на мобилните оператори. Обаче Коледа е тъкмо това: да не се замисляш, че вън те чакат беди и лъжи, а доверчиво и наивно да дариш. В духа й главна роля играят чувствата, не разумът, и призивът е тъкмо на тях да дадем приоритет, да оставим малко мозъкът да си почине, а не да прищраква мрачно и подозрително. Сърцето ти говори….
Честно казано, за нас, православните, това сякаш е по-трудно. В католицизма, а и сред някои протестанти я има традицията на Рождественските кътчета - сцената на Рождество се пресъздава с помощта на миниатюрни фигурки на хора и животни, предмети, витлеемски звезди, слама и гирлянди, когато тримата влъхви идват, за да поднесат дарове на Божия Син. Всичко това придава на Коледата една емоционална осезаемост, едно предметно въплъщение, ако щете, което те подкрепя доста повече във вярата, че въпреки всичките неблагополучия, нещастия, жестокости и престъпления все пак има време, когато доброто преобладава.
В този смисъл Коледа е нещо като пауза, off the record спрямо негостоприемната и недружелюбна човешка вселена, слагането на последната в скоби, които поне за малко да те освободят от черните ти представи за нея. Знаеш, че след като Коледа премине, пак ще се върнат грижите, досадите, безпокойствата и тревогите, но поне за известно време ги отписваш.
Разбира се, за скептичните и песимистични умове всичко това е наивно и празно. Глупост като прословутата щраусова глава, заровена в пясъка, в нашия случай под елхата с подаръците. Затваряме си очите за бедите, заслепяваме се с фойерверки и бенгалски огньове. „Коледата невъзможна“, твърдят скептиците обратно на едноименния филм, създаден, за да докаже, че - напротив, Коледата е напълно възможна. Прокрадват се до Дядо Коледа, подръпват му брадата да видят дали не е фалшива, питат го къде са му елените, пасе ли Рудолф трева, или го храни с корички, как обикаля за толкова малко време с шейната си цялото земно кълбо, къде са му джуджетата, спи ли със Снежанка и все такива подобни. Съвременни Чичо Скруджовци, според които цялата шумотевица е не заради друго, а за да пълнят магазините касичките си. И няма как да се мине без това припомняне, дават за доказателство „Кока-Кола“ и рекламната й кампания. Тоест всичко това е сметкаджийска измишльотина, не на мене тия…
Вероятно е така, със сигурност е така, но пък възможността да се освободиш за ден-два от злочестините на света си струва, поне според мен. Привнасянето на дух на радост и благодеяние в иначе окаяното всекидневие е не опит да бъдем измамени, а начин да бъдем облекчени, макар и за мъничко. Чакаме Дядо Коледа да се спусне през комина, проверяваме под елхата за подаръци, представяме си как джуджетата са се трудили точно над нашия подарък и макар да знаем, че всичко това е фантазия, тя ни крепи да продължаваме да вярваме в една друга своя фантазия - че светът става все по-добър.
Знаем, че не става, но пък можем ли да живеем без тази илюзия, без да полудеем?
Няма коментари:
Публикуване на коментар