„Запомнете - отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги! Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище,! Ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас!"
Студия Трансмедия: Между Коледа и Нова година, един изключително скъп за цялата българската публика човек, и особено скъп за нашия инфохоличен екип - това е големият български актьор Николай Николаев - Бате Коко, народен артист и академик - с всички титли на масата.
Николай Николаев: Всичко, което имам - давай го!
С.Т.: Ти си от този тип хора, които живеят на 360° градуса, тоест виждаш всичко и по всичко имаш мнение.
Н.Н.: Аз съм вече на 75 години, започнах 76-тата и на купчинката на годините, на които съм се качил, животът в България има друг ракурс и ми позволява да говоря това, което мисля. Да наричам така хората, които ограбиха, съсипаха, унищожиха България и българската култура, за да стигнем до тук - да бъдем най-бедната европейска страна, трета по раждаемост, първа по смъртност и забележете първа в света по детски самоубийства и убийства.
С.Т.: Тове е много симптоматично.
Н.Н: Това ви го говоря, вече като медицинско лице, защото, когато преди седем години основах клиниката по смехо- и психотерапия в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов”, това, което правим с децата е по една моя патентована система за лечение, не само да им правиш смешки и фокуси.
С.Т.: Говориш за смехотерапията, психотерапията и смехолинейката, с която ти се движиш.
Н.Н.: Да, точно така. Това е единствената детска линейка, с която развеждаме вече оздравелите деца, за да преживеят стресът от онази линейка, която ги е довела в онова състояние. Но най-важната задача и приоритет на болницата, на клиниката е грижата за духовното възпитание и духовното здраве на детето, защото лошото духовно здраве води до заболяване на физическото. А пък заболелият физически човек не е необходим на никого - нито на България, нито на Европа и, най-вече, на себе си. Сега, казах, грижата за духовното здраве и духовната култура на детето е приоритет в лечението в нашата болница. За щастие новото ръководство на "Пирогов" приема абсолютно тези приоритети, това трябва да стане национален приоритет в здравеопазването - грижата за духовното здраве на детето, защото болното физическо тяло ражда две от неизлечимите заболявания – невроза и стрес. Днес 80% от българския народ е болен от стрес. Това е неизлечимо заболяване, по-страшно от СПИН-а. Това е СПИН-а на 21 век. Стресът е неизлечим, може да го подтиснат с някои и друг лек, обаче в основата е това, че аз излизам сутрин и не знам ще ме гръмнат ли по погрешка или нарочно, че не знам дали няма да ми окрадат апартамента, който е с блиндирани врати и решетки като в Централния затвор, че не знам дали на дъщеря ми няма да й дадат белия прашец, за да я зарибят или дали няма да я обезчестят или утрепят на някой ъгъл. Страхът ми да не ме уволнят от работа, защото не съм от правилната партия, страхът като ме уволнят, с какво ще изхранвам децата си и като ги събереш тези неща, се получава нещо СТРАШНО. Да, ще се направят много програми за борба с уличната престъпност, с наркоманията и се правят, но изцелението на душата, помни, ще бъде и е проблем номер едно на България. Това, което правим ние в "Пирогов", разбира се, е капка в морето.
С.Т.: Това е и борба за спасение на душата, освен за изцеление.
Н.Н.: За това говоря. Защо нашата клиника има такива резултати? Защото детето повярвало, че е вече здраво и е вълшебник като нас, че всичко е в неговите ръце, ние правим детето да е съпричастно в своето изцеление, а не да чака само Чичо Доктор с бялата престилка да дойде да му даде хапчето или инжекцийката. Детето вярва в чудеса и когато ние му направим един фокус, то вика: „Леле, тия двамата доктори са вълшебни...”. И когато вземеш едно болно дете и му кажеш: „Абе Жоре, я ела тука, какво те боли?” - „Ами коремчето ме боли.” – „А добре, сега ще направим едно вълшебство.” Тогава му давам празния цилиндър и изваждам от него заек, и то оглупява и казва: „Не, това не може да бъде!” , но аз му казвам: „Може, ти си вълшебник като мене, значи страшното е минало оттук нататък всичко е в твоите ръце” и т.н. Започва една колективна игра с детето, на което искаш да спасиш душата и духовното здраве. Защото след преврата на 10 ноември избухна една фалшива демокрация, която няма нищо общо нито с азиатската демокрация, нито с африканската и най-малко с европейската. От тогава се родиха две поколения жертви на тази фалшива демокрация. В болницата идват деца от цяла България заедно с родителите си, когато са тежки случаите, стоят по месец, по два в болницата. Аз имам такива наблюдения, които ще те побъркат, ако започна в детайли да ти ги разказвам. Това, че тези родители, потърпевши от фалшивата демокрация, са възпитани и мислят със силикон в главите си. Силиконът влезе много трайно в мозъците на политиците и в ци**те на фолкпевиците.
С.Т.: Силиконът стана най-модерният материал в момента.
Н.Н.: То затова целият ни парламент е жалко подобие на парламент, защото е пълно с извратеняци.
С.Т.: Това, за което говориш не е ли невъзможен случай: цялото ни общество или поне една добра част от него да се занимава с терапия на душата, а не отделни хора на отделни места? Това е идеален вариант, който надали е постижим.
Н.Н.: Постижим е. Ние нямаме гражданско общество, а всъщност гражданското общество трябва да се започне от децата, разбира се. Понеже те са още неопетнени, не знаят нито какво е социализъм, нито какво е съветска демокрация. Истинската демокрация е тази, в която има поне малко морал в политиката. За голямо съжаление, за нашите политици моралът е като Светия дух, всички знаят, че съществува ама никой не го е виждал. Когато с едно такова гражданско общество се захванат още хора, освен нас, които правят същото, тогава самото дете ще бъде измесено по друг начин. За мен, моите деца и внуци и твоите са тези хора, които един ден ще поемат юздите на страната, ръководството на страната.
С.Т.: Мисля, че други деца и внуци ще го поемат, за съжаление, но това е „черната прокоба”.
Н.Н.: Гледам да съм оптимист колкото може, защото преди няколко месеца в детската клиника по урология съм наградил едно прекрасно момче, от Хасково, с Ордена на усмивката. Ние награждаваме всички деца, които са започнали да вярват, че смехът е здраве и че който се смее - оздравява два пъти по-бързо, а който е здрав - става още по-силен. Учим ги да бъдат клоуни като нас, а клоунът не е само човек, който прави фокуси, но е и човек, който посреща с усмивка и трудностите и радостите в живота. Това е друг вид философия, защото когато едно дете е стигнало дотам, че вярва в това, то и болката от боцването на инжекцията, с която трябва да му вземат кръв или не знам си какво, е друга. Казваме им, че те са победители на болестта, а ние сме само техни помощници. Лекарите от Пирогов са всъщност истинските вълшебници. Мисълта ми беше, че ние ги учим освен това и чрез музикотерапия, тя е съставна част, ти знаеш, от моята терапия, музиката лекува, и изкуството изобщо. Ние имаме и арт-терапия. Големият български художник - Иван Гонгалов учи децата да рисуват. Той твърди, че всяко дете има заложба за художник, само трябва да намериш начина. Децата го боготворят, учи ги да рисуват, показва им магията на цветовете, на красотата...това е арт-терапията. Музико-терапията също казах, че лекува. Водят деца, слепи момичета от училище „Луй Брайл”, там композиторът Георги Холянов създаде в клиниката детска вокална трупа. Тези слепи момичета до ден днешен идват в "Пирогов". Те са най-очакваните детски музикотерапевти. Пеят, танцуват с децата, а децата дори не забелязват, че те са слепи и в тази магия става нещо, което не мога да ти опиша, то остава за цял живот в едно дете, попаднало в скучна болница, пълна с лекарствени миризми, бели престилки и нищо друго. Ние сме един шарен лъч, помощници на лекарите. Учим ги да пият вода, водата помни, чува и вижда, знаем, говорили сме по този въпрос. Когато едно дете слуша хубава музика, позитивна - дали ще е класическа или хубава съвременна, без чалга, структурите на водата се групират така, че запазват тази позитивна музика и детето става по-друго. Когато слушаш и гледаш по телевизора отрязани глави, кръв, убийства и сатанински рок, всичко това се групира в структурата и съхранява тази негативна енергия. Позитронната бомба е на този принцип направена.
Ние учим децата да пият вода. На всяко дете подаряваме по една чашка, на която е написано „Аз, водата, съм твой приятел - помня, чувам и виждам. Изпий ме!” . Аз им казвам, че това е най-ценния подарък и „Сега вземате чашката и мислите наум, какво хубаво нещо искате да ви се случи. Примерно, какво да ви купят татко и мама, когато излезете от болницата.” Или им казвам да мислят за това, какви искат да станат „Сега, ако ти искаш да се омъжиш за някой много богат човек с два хеликоптера, много леки коли и милиони, трябва да пиеш много вода, ама ще се напикаваш, затова по-скромни мечти в началото.” И така аз им казвам, че ако пият по три пъти на ден от тези чашки, те са по 200 мл – 600 мл е задължителната водна течност, която трябва да влезе в организма на детето, за възрастните е 2 литра, 2,5 литра. Ако пият по три пъти на ден за три месеца, мечтите ще им се сбъднат и когато това стане, съм им казал да ми пишат писма, тогава аз ще им издам още тайни. Вече имам седем писма от различни краища на България, с това, че мечтите им са се сбъднали. Тоест аз съм ги научил да пият вода.
С.Т. : Това е прекрасно, но лошото е, че обществото като цяло пие студена вода, в преносния смисъл на думата.
Н.Н. : Да, голa вода сме ние.
С.Т.: Каква е диагнозата? Тук все пак работим с медицински термини, с медицинска метафора. Духовно е заболяването, не е душевно. Диагнозата? Диагноза имаме ли? Ти, като терапевт и като вещ в изследването на човешката душа?
Н.Н. : Всяко заболяване има причина. Има и вродени, те са по-редки, но аз ви говоря за това заболяване, за духовното здраве.
С.Т.: Да, то също се унаследява.
Н.Н.: Всички тези, за които говорих разсипаха, ограбиха България. Искам да ти кажа само едно: не ми пука, в романа ми всички са с имената си, това е последният ми роман „Аз клоунът“. Романът е под печат в момента, в издателство "Захари Стоянов". Мисълта ми е, че всички тези, които докараха България дотук, до това дередже, тук в романа ми са упоменати поименно. А не, както примерно, Румен Овчаров ли се казваше този нещастник. Преди един месец беше гост в сутрешен блок: и говори колко не милиони, а милиарди са крадени и го питат: „Добре де, кажете един.” –„ А, какво да казвам. Те се знаят кои са”. А той би трябвало да каже: и аз съм между тия. Защото е така. Един от убийците се казва Филип Димитров, този гнусен човек разсипа земеделието, социалистическото земеделие в България и урано добивната промишленост. Руснаците ни крадяли урана. Бях три години в най-големия цирк в Италия, клоун. Това беше 1990-1991, не мога да ти кажа, министър- председател беше този, който сега трябва да е в затвора, а е конституционен съдия. Няма такава държава. По новините на Раи Уно, то беше секунди, споменаха, че премиерът на България е в Израел на изложение и дават една сграда, пред която Филип Димитров казва: „Аз ще ликвидирам българското комунистическо селско стопанство!” И тогавашният израелски министър-председател го гледаше с очи на варена ябълка, защото това не може да се говори. Ти може да си министър-председател, селското стопанство може да е комунистическо, капиталистическо, феодално. Ти не можеш да го ликвидираш, ти можеш да го реформираш, както направиха чехите. Да го преименуваш, но един министър-председател не може. Министърката на културата..
С.Т.: Твоята любимка Елка Константинова...
Н.Н.: Да, това е престъпник номер две. Ликвидатор, не престъпник. Тя ликвидира 100-годишния български цирк. С артисти 240 души, които са световни, елитни артисти. По онова време в България, преди преврата, се знаеха по света българските циркови артисти, българските оперни певци и един Стоичков. Това беше. Оттук нататък ние имаме циркови трупи по 12 години в най-големите циркове по света. И един ден тя се изцепва и казва: „Българската държава няма нужда от циркаджии и нямаме пари”, а циркът беше на самоиздръжка, тоест имаше задачата 70 хиляди долара на година от гастролите на Запад да се внасят в Комитета за култура. Министерство тогава нямаше, вече след преврата стана министерство. Министър на просвещението Иван Вазов е бил, за разлика от Елка Константинова. Уволни 240 талантливи артисти барабар с генералния директор, брат ми Орфи, който получи от стреса диабет и след 5 години умря, но не това е важното. Важното е, че с парите, които се внасяха в комитета се купиха цигулката Страдивариус на Минчо Минчев, всички прожектори на провинциалните театри, осветителни тела и техника се купиха с пари на цирка.
С.Т.: Никой сега не знае за заслугите на българския цирк.
Н.Н.: Да, големи артисти гастролираха и внасяха пари от гастролите им, както и да е. Не може да има министър на културата като този сладкиш, ох майко, една руса, блондинка, по времето на царя, Нина Чилова. Знаеш ли, братко, веднъж журналисти я бяха попитали: „Кажете нещо за Бешков.” - „Ми аз не мога да кажа нищо, защото не съм го чела”. А беше министър на културата, не на физкултурата. Ами като я махнаха, тоест станаха избори, на нейно място дойде Стефан Данаилов, който беше председател на комисията на културата в парламента. Тази, дето има две гънки: едната е на мозъка, другата е на продължението на гърба, стана председател на комисията по културата в парламента. И тогава, то добре, че не мина, измисли още по-голяма идиотщина, няма измислена до сега такава в областта на културата. Искаше да се промени закона за културното наследство и нейната теза беше, че трябва да се признаят за произведения на изкуството и на класиката автори само 70 години след смъртта им! Тоест всички от \майстора до Дечко Узунов трябваше да изчезнат от галерията. Такова чудо няма, просто няма.
С.Т.: Кажи ми обаче как ще го лекуваш това тежко заболяване със смехотерапия. Само със смях ще стане ли тази работа, братко?
Н.Н.: Виж какво: едно е да лекуваш със смях, друго е да станеш за смях. Те са станали за смях.
С.Т.: Те са станали, ама от това на никой не му е смешно.
Н.Н.: Така, когато посочиш поименно, като например другаря Костов, най-доброто изделие на другаря Луканов, който съсипа България, с това, че продаде авиокомпания Балкан и взе един долар, че продаде Кремиковци на някаква гад, на други гадове подари и продаде заводи и фабрики, щото били от комунистическо време. Всичко това те разграбиха: железа, кораби, всичко това отиде на скраб в чужбина и се продаде за много мангизи. Останаха обаче 200 000 безработни, като махнаха фабричките. Сега тука викат северозападна, западнала България. Ами то във Видин имаше фабрики, дето хората да си изкарват хляба и така нататък. Разцепи СДС-то, най-големият му грях, и създаде своята партия: Демократи за силна България. Все едно, че като беше на власт бяха демократи за слаба България. Сега били демократи за силна България. Няма такова нещо бе, братче.
С.Т.: Времето ни изтича, макар че този разговор между нас никога няма да има край...
Н.Н.: Има още много - всички тия от Симеон Сакскобурготски до Станишев, другаря Станишев... Аз мисля едно. Аз съм оптимист.
С.Т.: Оптимист си, защото си голям човек. Друга ти е мярката.
Н.Н.: Знаеш ли, в моя роман, интересно скалъпен, започва с един сън, че се явяваме с моя приятел Людмил Леонидов горе и там ни посреща Рогатия.
С.Т.: То не беше ли долу Рогатия?
Н.Н.: Горе, и вика: „Ко прайте вие тука бе, по коя здравна пътека дойдохте? „ – Викам: „Ние сме в предверието на рая.”, той вика: „Недей, че ще вземе да дойде комшията”. И от там започва един разказ. Дяволът казва: „Абе имало някакъв си италианец, Данте, вместо да си яде спагетите, взел, че написал роман някакъв, "Божествена комедия: Рай, Чистилище и Ад”. Я требва да ви кажем, защото така ми викат българските шопи, че раят, адът и отдел „Чистота” отделно, са на земята”. Вика: „ Горе има само светло и тъмно. Така че, вари ли се душа в казан с катран, душа вари ли се? Прост италианец”. И така нататък. От там нататък всичко е истинско, няма измислено, с покойният ми партньор - Доктор Роко, незаменимият ми човек, 35 години сме заедно, бяхме, направих разговор с него чрез една контактьорка от Пловдив, Виолета, най- добрата контактьорка. И той ми каза същото, което съм написал в романа. Вика: „Виж какво бе: Раят и Адът са на земята. Раят, това е човешката любов, Адът е невъзможността да обичаш. Марине, искам да напиша роман, казвам, да кажа не света, какво сме правили с теб. И той ми вика: „Виж какво, когато прочетеш на Данте Алигиери –„Ад, Чистилищеи Рай”, върни лентата си назад, преживей още веднъж всички събития, които са те довели до тук, да заболееш от рак, и тогава ще ти е ясен романът”, казва той. Целият ми роман е разговор със себе си и с всичките изроди, които докараха България до тук, затова аз пак ти казвам, аз съм оптимист, че това нещо ще се случи, доброто. И сега за финал искам да прочета десет реда, финалът на моя роман. Пътуваме заедно в миналото и бъдещето с моя най- добър приятел, архитект Людмил Леонидов.
"Знаеш ли, Людма, когато съпругата на Джордж Карлин починала, този устат комик от 70-те години на миналия век написал тези редове:
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи, високо образование, но по-малко разум, повече медицина, но по-малко здраве, пием твърде много, пушим твърде много, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде бързо, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде малко. Знаем как да преживяваме, но не знаем да живеем. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща. Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Сега е времето на бързото хранене, лошото храносмилане, големите мъже и малки души, лесните печалби и трудни връзки. Времето на еднократните памперси и на еднократния морал и на хапчетата, които правят всичко: възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги, запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, отделете време да си говорите, намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете, защото животът не се брои с вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
Изведнъж стана тихо, като че ли птиците разбраха какво говоря. Людмил въздъхна, изморих се Людмиле, изморих се приятелю, промълвих тихо. Да откриеш себе си, дори в края на живота си е може би най-трудната задача, с която Бог ни е натоварил. Тръгнахме, но не вървяхме много, защото по средата на неравния път видяхме забит пътен голям знак. Пътят към рая е в дългосрочен ремонт. Да еб* мама му, да еб*, чу се някакъв глас от храстите." Край.
С.Т.: Благодаря ти, че си сред нас Бате Коко!
Николай Николаев
Transmedia.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар