На турската граница дренките узряха

Армията си маха коланите, обува кубинките и отива в храстите да лови нелегално преминаващи граждани от други страни и народи.

Дренките всъщност отдавна ги излапаха мечките, но така се пее в песента - не можем да се бъркаме в авторските права на неизвестния творец! 

От друга страна - колко му е да бръкнем в текста, без никой да разбере - вече второ поколение, непомирисвало казарма и за което думата “партенка” означава новина по телевизията, а не парцалче, което замества чорап, расте, без да знае продължението. Не съм такъв човек - няма да ви го кажа, защото както би рекъл един наш държавник, продължението невинаги е весело...

Тази седмица второто поколение несбъднати новобранци с огромно изумление научи, че освен дълга си към топлофикацията било имало още един - да защитава отечеството. Своето и на топлофикацията. Или по-скоро - на топлофикацията и своето. Макар че по въпроса за собствеността се спори - не всеки е сигурен, че отечеството е точно негово, но пък всеки е абсолютно убеден, че по-голямата част вече изобщо не е негово.

Но държавата, затова е държава, за да може да състави пълен списък на поданиците си, да ги строи в две редици и да ги прати да я защитават, ако отнякъде се зададе враг коварен. Врагът засега коварно не се е задал, но списъците с храбри защитници вече ги гласуваха.

От една страна - хубаво е да има отчетност - държавата трябва да знае точно броя на годните да носят оръжие и числеността на дивите зайци. От друга - още по-добре е, че очевидно се заражда нова военна доктрина. Тъй като танковете ги нарязахме още миналия век, с по-дребните оръжия защитниците на отечеството ще се запознават в движение, а самолетите нещо не палят, предполагам, че за защита на границата ще се приложи старото и изпитано народно средство с мамула и решетото.

Как предците ни са се бранили от зли сили?

По един гениално прост начин - вечер закачали на вратата царевичен мамул или решето. Злата сила идва, но заинтригувана от странните предмети на вратата, започва да ги разглежда, опитва да преброи колко са зърната по какалашката, бърка, ядосва се, пробва да преброи и дупките на решетото, пак бърка, пак се ядосва, връща се на мамула, брои, съска, псува, беснее и така - докато пропеят първи петли, което означава, че работното време на злата сила свършва и тя трябва да се прибере.

Та, моето повече от обосновано подозрение е следното.

Доколкото у нас със списъците имаме богат опит, на граничната ограда (където е построена), на граничните стълбове (където са останали) или просто на граничното дърво (ако не е отсечено) ще се окачат списъците на евентуалните защитници. Врагът коварен ще дойде, ще се огледа за противник, но като не види, ще полюбопитства каква точно военна тайна е закачена на дървото. Ще почне да чете списъците, да сверява ЕГН-тата, да поправя правописните грешки и така - докато се изчерпи целият му военен ресурс, изяде си всички сухари, изпие всичката си вода и каквото още носи тайно от началството в манерката, изпокъсат му се всичките нерви, разплаче се от безсилие пред невъобразимата бъркотия в списъчния състав на армията, която я няма никаква срещу него, ще захвърли пушката или каквото там носи и ще се прибере при мама.

А пък ние ще отпразнуваме поредната голяма победа и ще се върнем към мирновременния си дълг към топлофикацията.

Ще ми говорят те за хибридни войни! Ние какъв хибрид можем да извадим срещу техния - не са го и сънували, защото бедна им е фантазията!

Враг наистина нещо не се задава, но пък народ всякакъв марширува през теоретично неприкосновената държавна граница. И тъй като дивите прасета не са свикнали така да им тъпчат жълъдите, обидено се изнесоха при комшиите, с което предизвикаха справедливото възмущение на авджиите откъм наша страна и призиви тая граница да се варди поне малко.

И тогава се сетихме, че си имаме не само недописаните списъци с новобранци, ами и съвсем истинска - малка, но храбра армия, с генерали с лампази, офицери с лъскави копчета и войници, на които бирените коремчета почти не личат. Армията има едно предимство пред цивилните - тя няма дълг към топлофикацията, защото сметката се плаща от бюджета, тя има дълг само да ни уварди. От нас самите и от всякакви други беди. В случая - от манифестациите на неидентифицирани гости през границата.

По-възрастните, тия, които навремето сме били пионерчета, си спомняме разказчетата, в които храбри граничари заедно с вярното куче, което винаги се казва Балкан, в краен случай - Вихър, търчат след нарушителя и след ожесточена престрелка го залавят, като, разбира се, тъй като без жертви няма начин да стане екшън, за предпочитане бе да пострада кучето, а не граничарят, защото за него ни беше по-мъчно.

Новият век, в който живеем от известно време, се оказа, че си има свои специфики - постъпи предложение храбрите войници да отидат да пазят границата без оръжие, но тъй като насреща можело да има и лоши, да нахлузят бронежилетки - така че, когато лошите гърмят по тях, да не могат да им направят големи бели.

Вносителят на предложението, нищо че е генерал, изглежда не е бил в казарма, защото и през ум не му мина, че по-страшно оръжие от войнишкия колан няма - като се завърти и те млатне с токата по главата - почваш да гледаш шарено, защото светът изведнъж става неочаквано цветен и искрящ. Значи - армията трябва да отиде и без колани в гората. Малко арестантският вид ще се маскира с бронежилетката и всичко ще е благоприлично и уставно.

Приемаме, че армията си маха коланите, обува кубинките и отива в храстите да лови нелегално преминаващи граждани от други страни и народи. Ами кучето Балкан, или в краен случай - Вихър? Него как ще го обезоръжим? Ще му извадим кучешките зъби, за да хапе по-хуманно?

Ще ги извадим друг път - тая порода не дава току-така да й се бърничка в устата! Да не говорим, че хиляди правозащитни и кучезащитни организации ще скочат в защита на кучешките й права!

Значи - решено - кучето Балкан или Вихър остава вързано и нещастно в колибката си, а армията се дислоцира на граничната бразда и застава с голи ръце и гърди да брани родината. Задава се колона желаещи да преминат набързо и само за малко през България, армията вдига ръце и казва “Стоп”. Пък желаещите отвръщат на своя си език, че не разбират и продължават. 

Храбрите войници се хващат здраво един за друг и правят жива верига, за да попречат на екскурзиантите да навлязат в страната, но тъй като армията ни не е чак толкова многобройна, някои даже я наричат бутикова, веригата е късичка и екскурзиантите след малка и приятна разходка я заобикалят и минават в тил.

Според всички военни доктрини при това положение се налага организирано отстъпление, армията организирано отстъпва и се свира в близката селска кръчма за по едно, отчаяна от неуспешните бойни действия.

Идва генерал и почва да ругае, армията му отвръща да ходи да се пере, защото той може да е генерал, но е от МВР-то, пък те МВР-то го не бръснат за слива. Генералът се разплаква и отива да се оплаква някъде, армията храбро пие още по едно и пита за още генерали.

У нас генерал да искаш - цяло министерство. Но за селските кръчми не достигат - затова армията успешно пие и трето и забравя за границата и генералите.

И запява песента за турската граница, на която дренките узряха...

Ама вие не я знаете, затова няма да ви кажа как продължава - продължението невинаги е весело.

Румен Белчев, "Труд"