Бях Шарли, бях Париж, сега съм Брюксел и… пак съм идиот!

Рисунки ли ще рисуваме, в брюкселското знаме ли ще се багрим или ще противодействаме с риск да позагубим удоволствието от луксозното си съществуване...
 
Необходимо ли е да се пише и да се говори, след като това не води до конкретика на действията? 

Този въпрос ме поставя в тъжните размисли на терористичната война, обхванала Стария континент. Точно така, това е война, която е положила тихото си начало много преди шума и ужаса на бомбите.

Няколковековното мълчание на ислямския свят възпита и радикализира чувството на реваншизъм към недовършените намерения, датиращи от края на Османската империя, а може би и още по-отколе.

Ислямът се превърна в религия на злото, на войната, на човешката саможертва в името на Аллах и помохамеданчването на земното кълбо, загърбвайки всички културни и социални достойнства и постижения на религията. 

Всичко това с любезното съдействие, високомерие и неглижиране на Западния свят, който мълчаливо дъвчеше био марули и хамбургери в едно безсмислено и удобно съществуване. 

Ислямският реваншизъм крие в себе си и известна логика, чувство за разплата и възмездие към колонизаторите, които, съгласете се тогава не са оправдали хуманността, която демонстрират в наши дни, и която е може би един неразумен жест на извинение.

Притеснителното в случая е
западноевропейската реакция към войната – абсолютно неадекватна, статична, под формата на вербално или писмено фъфлене, под формата на рисунки и карикатури, под формата на малоумното успокоение, че с толерантност, продължавайки нормалния си живот ще победим… 

Ще победим какво? Споменът за ужас, за разкъсани тела, невинни жертви, споменът за насилие над жени и деца? Това е никому неясно, а роботизираното нечовешко поведение на западните лидери, на западните граждани живеещи под слогана „Аз съм еди какво си“ е реакция на жертвоприношение.

Европа е изправена на кръстопът. Да загърби и да тръгне срещу ценностите и принципите, които декларира или да угасне в ужаса на бъдещите терористични атаки. Не съм оптимист, че ще стане първото. Политически, културно и дори икономически Старият континент не изпитва желание за мобилизация, желание за самозащита. Предпочита неспирно да рецитира досущ като първокласник стихотворение торбата си с ценности, в чиито капан самата тя попадна.

Джихадиският план проработи! Колкото и да продължава животът си по старому, Европа вече не е същата! Колкото пъти Меркел, Оланд или наш Росен да кажат, че трябва да продължим живота си, да не се поддаваме на страха… то Европа не е същата. Тя се променя, животът на европееца се променя, а това е целта на терористите, това е бъдещето на континента, който ако не обяви, че е в положение на война, е обречен.

Е добре… ние идиоти ли сме? Рисунки ли ще рисуваме, в брюкселското знаме ли ще се багрим или ще противодействаме с риск да позагубим удоволствието от луксозното си съществуване. 

Ще се борим ли с врага или ще го поканим у дома? 

Ще сме толерантни или разумни? 

Ще сме европейци или овце? 

Ще сме дупедавци или мъже? 

Ще сме Шарли, Париж, Брюксел или какво? 

Може би цивилизацията на заспалите идиоти…

Никита Стоянович,  Delo.bg