Неделно. Дъждовен припев пеят птиците и уж е някак сиво и мрачно, а пък си ухае на пролет, на живот…
Та в този тъй хубав по Райновски ден една хамлетовска дилема ми пречи да преглъщам любимото си сутрешно кафе с канела.
Надвиснала над клетата ми душа като пернишки винкел, тя заплашва да отнесе мислите ми в далеч не чак толкова пролетна тоналност и аха-аха да пропея фалшиво и тъжно. А аз, като сериозна блондинка и тялом, и духом, съм призвана да разсъждавам бодро, ведро, мажорно, розово, щото хората около мен да бъдат възрадвани от привилегията да общуват с вътрешния ми свят…
Социалните мрежи още от тъмни доби сълзливо гърмят като същински шипченски епопейци: ПРОСТИ, ПРОСТЕНО… Че как иначе, дайте ни за нещо да гърмим, да го извадим на показ, да го оголим до кокал, да го забием на кол и да го линчуваме публично.
А то, прошката е толкова сакрален акт, че за нея не само е обидно да се пише, а е предателски жест спрямо сърцето тя да се облича в думи. Прошката е в очите, в допира, в болката отляво. Но това го разбира само истински простилият.
За сакралната, за личната прошка не ми е речта днес. Точно тази сакралност предопределя нуждата от смирено мълчание и липсата на каквато и да е потребност, от каквато и да е публичност. Който иска, да си крещи, аз съм простила на когото трябва и когато трябва.
Да има ден за прошка е поредното доказателство за светското лицемерно лице на Църквата.
Хайде, юруш от днес всички сме простени като младенци, от утре – пак прасета в кочината.
Да простя или не? Почвам леко да прехвърлям през ума си евентуалните субекти на моето християнско великодушие, което да увеличи шансовете за спасение на душата ми.
Прошка на хората от химическото, дето ми съсипаха любимата плисирана пола. Прошка на сложената скоба за пет минути просрочен талон. Прошка на олигофрена, дето ме изпреварва отдясно и ми показва мъжествен среден пръст. Прошка на бабаита, дето всяка вечер пребива жена си, ей така, за десерт. Прошка на ония от околовръстното с палките, и техните братя по оръжие и опънати като сатен мозъци. Прошка на пътните башибозуци, които газят едва напъпили за живот дечица. Прошка на прощаващите на такива прокурори, съдии. Прошка на неуспелите да направят научна кариера химици, станали успешни производители на „мляко“, „месо“ и всякакви в кавички неща за ядене, ама не и за хранене. Прошка за оаканото в бетон Черноморие. Прошка за кражбата на века, дето една банка се превърна в символ на държавата #кой. Прошка за цялата помия, в която имитираме човешки живот, пък той – кучешки.
А Църквата? Тя дали ще происка прошка? За властелинстването на търговците в храма, за светския разкош, в който са облечени свещениците, за неверието и липсата на закрила у вярващите.
ПРОШКА ЛИ??? ЩЕ МЕ ПРОЩАВАТЕ!
Мирослава Цанева, Delo.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар