Допускам, че не съм единствената, но всеки път, когато изпитам съвсем нормалното човешко съчувствие към хората, които наричаме бежанци или мигранти, се случва нещо, което да ме накара да се разколебая.
И също толкова естествено да се запитам кое е нормалното поведение, когато очакваш някой да ти подаде ръка, докато търсиш спасение за себе си и близките си от съвършено непознати хора в напълно чужда страна.
Дали да го приемаш като тяхно задължение, или като жест, изискващ елементарна проява на също толкова естествена човешка благодарност. Да се опиташ най-малкото да се съобразиш с техните правила и техния начин на живот, или да решиш, че към задължението им да те приемат, се добавя и това те да се съобразяват с твоите.
И кое е по-добре - докато си на тяхна територия, да положиш усилия да се впишеш в непознатата за теб среда, или с претенциите си да настроиш дори най-добронамерените срещу себе си.
Нито един от бежанците у нас не иска да учи български с отделените от нашата държава за тази цел пари. За това, разбира се, има съвсем просто обяснение – за никого не е тайна, че за бежанците сме само транзитна спирка по пътя към заветната цел – Германия, или някоя друга, по-благоденстваща от нас страна.
Само че това се отнася и за онези, които все пак остават тук за по-дълго. През това време те биха могли да работят, но само 60 от тях са се регистрирали в бюрата по труда, а дори тогава е трудно да им се намери работа по един куп причини, между които и тази, че не знаят и думичка български. Резултатът е, че за година държавата ни е успяла да осигури работа само на 11 от тях.
От другата страна стоят други цифри – само за година броят на чужденците, потърсили закрила у нас, се е увеличил двойно, като през януари бежанците, поискали убежище, са близо 2 хиляди, а 47 са успели да го получат.
И ако на тях им липсва мотивация да научат и една дума български, дали и за нас не е оправдано да питаме „а ние ли ги поканихме“?
Камелия Христова, "Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар