Ричард Харълд Блекмор (Richard Harold Blackmore) е роден на 14 април 1945 г. в Уестън сюпър Меър, близо до град Бристъл, Англия.
Имало едно време, когато триминутните парчета с предвидима от първия тон мелодия, евтин текст в евтин куплет и припев, минимум музикалност и максимум претенция, събрани от мастити продуценти в лош клип.
Имало едно време, когато нищо подобно не съществуваше.
Вместо това светът бе покорен от виртуози, които не се интересуваха от номерцата на шоубизнеса, не се огъваха по масовия вкус, а единственият им съдник бе собственият им вкус и дисциплина.
Когато "Дийп Пърпъл" бяха авангардът на световната сцена, всички правила на рок музиката бяха пометени. Някой трябваше да разруши подредеността на "Бийтълс" и "Пърпъл" бяха от първите, които превърнаха рока от мелодично мечтаене за свят на мир, любов и замаяни хипита в абсолютна дивотия.
Парчета от по 10 минути, безкрайни сола, напълно нечовешки крясъци, болнави изригвания и прочие лудории, които само добре обученият в класическите хармонии Джон Лорд успяваше да овладее и потуши.
А над всички перфектни музиканти от "Пърпъл" обаче блестеше Ричи Блекмор - в него имаше нещо алогично, ирационално, нерв, с който атакуваше струните по непознат тогава и ненадминат сега начин. Казват, че това е разликата между таланта и гения - първият е невероятно добър подражател, а вторият прокарва нова самобитна пътека. Блекмор без съмнение бе от втория тип, вероятно само Джими Пейдж правеше същото в "Цепелин".
Силуетът на Ричи тегне над всяко момче, което тепърва хваща китара - има ли изобщо човек на света, чиито първи три изсвирени тона да са различни от "Smoke on the water"? Всъщност има - ако случайно изсвири "Child in Time"...
Днес Ричи Блекмор навършва 71 - възраст, която изглежда някак неуместно на фона на това, което той всъщност е: едно вечно дете на времето.
Диагнозата му според Гилън
Няма как - съберат ли се две легенди с кофти характери на едно място, е неизбежно да настъпи голямата схизма. Гилън и Блекмор са заклети врагове и се търпят само в първите 1-2 години от началото на "Дийп Пърпъл". За да се стигне до ситуация, десетилетия по-късно, когато Ричи иска от продуцентите половин милион долара, за да се съгласи изобщо да приеме гласовития Иън обратно в състава. Скандалите им са безброй и едва сега на стари години сключиха нещо като примирие. "Всъщност, аз бях точно толкова голям тъпанар, колкото и той. Но все пак Ричи продължи малко по-дълго", гласи равносметката на Гилън.
Именитият вокал разказва, че когато Блекмор започвал да прави солата си, Иън бил много доволен, понеже ходел по пъбовете да пийне бира, докато Ричи приключи. "Обичам продължителните сола. В добрите стари времена направо ги обожавах, защото ми даваха време да отида до бара и да пийна едно. Казвах на някой от екипа: "Когато Ричи започне да дава вид, че скоро ще свърши, ела до пъба да ми кажеш." Напълно сериозен съм - правех го всяка вечер", споделя Иън. И добавя, че солата на Блекмор са били "неговата лична оргия". "Той просто се потапяше в собствения си свят", спомня си Гилън.
Има и друга версия за непоносимостта на Блекмор към Иън - китаристът просто не харесва вокалите на групите, в които свири, понеже изместват вниманието от него самия. Подобно е отношението му и към Ковърдейл - когато Дейвид отива на първото прослушване на бандата, Блекмор го скастря: казва му, че трябва веднага да отслабне и да си купи нови обувки... Единствено в "Рейнбоу" с Дио Ричи се разбираше малко по-добре: вероятно все пак осъзнавайки, че чудовищният глас на вече покойния Рони Джеймс не може да се пренебрегва току-така.
Свири по 6 часа
Блекмор започва да свири на китара на 11-годишна възраст. Купува я баща му и го записва на уроци. Ричи започва с класически произведения, но бързо се запалва по рока, както става с всяко хлапе. Свири по 6 часа на ден - в това отношение го изпреварва само Джон Лорд, който докарва над 8.
Кумирът му като дете е Джими Хендрикс. Не е особено голям фен на тогавашните законодатели в рока - "Бийтълс" и "Стоунс". "Цялата тая работа с много вокали винаги ме е дразнела", казва Блекмор. "Специално пък "Стоунс" са пълни идиоти. Не мога да проумея как е възможно да станат световноизвестни. Имат здрав и хубав ритъм и нищо повече", казва легендарният китарист.
Единственият колега, към когото има респект, е Джими Пейдж и "Лед Цепелин". Когато Блекмор търси вокал избира Гилън именно защото му приличат на Робърт Плант. "В "Цепелин" има неудържима динамика и чувство, които много харесвам. Те са единствената група, която можеше да се сравни с нас", казва "пурпурният" китарист.
Екзекуцията на китари
Когато е в настроение, Блекмор е почти неподвижен на сцената - фокусът е само върху китарата, притихнал, съсредоточен върху пръстите. Има обаче и тъмни моменти, станали запазена марка на великия музикант. Ричи неведнъж строшава китарата на сцената и вади нова. Но по време на концерт на "Рейнбоу" през 1977 г. тотално му причернява и започва да чупи наред. Изпотрошава няколко инструмента пред публиката, единият от които разбива директно в камерата. И това не е предвиден шоу момент, а просто чиста лудост - заради буйстването на Ричи концертът е прекъснат, а феновете са бесни на своеволието му.
Най-забавното е, че когато руши, не е дори надрусан - просто си откача на трезв акъл. В музикалните списания дори описват различните начини да строшиш китара, като приноса на Блекмор е значителен - неговата запазена марка е да стовариш инструмента вертикално с ключовете надолу към сцената, все едно забиваш копие.
Бягството от рока
Неизбежно е. На всеки велик музикант изведнъж му става нещо и за ужас на феновете сменя стил, визия, публика, всичко. "Металика" направиха така с "Load". "Korn" наскоро с дъбстеп албум. А Блекмор през 97-ма потъна в странни ренесансови мелодии със съпругата си Кендис Найт. Проектът им така и не успя да намери голям кръг почитатели, което бе и логично - от такъв китарист всички очакват режещи сола, но не и успокоена и хармонична средновековна музика. Феновете от години са крайно гневни на самата Кендис и не могат да повярват, че толкова опърничав човек като Ричи в крайна сметка е подчинил музиката си на някакъв семеен сантимент.
Така или иначе, ако има някой, който да си позволи подобна изневяра към рока, все пак това е той - наследството му в света на китарите тъй или иначе е безценно.
ТОП 5 на солата
1. Highway Star
Надсвирването на Ричи Блекмор с Джон Лорд в "Higway Star" е един от най-красивите полети в рок музиката. Мелодичните рифове на Ричи се врязват в съзнанието още с първото слушане. Солото е напълно от Моцартов вид - хармонично, стегнато, богато.
2. Child in Time
В многоминутната епопея, наречена Child in Time, "Пърпъл" сякаш се бяха наговорили да разтоварят целия си талант: викове, крясъци, баладични моменти, тежък рок, безкрайни сола и изобщо всичко от арсенала им на страховити музиканти. Солото на Ричи в емблематичния хит е мълниеносно и тежкарско, от златен тип.
3. Lazy
Слушано с ухото на модерен човек, това парче е просто невъобразимо. Надлъгване между китара и клавир в продължение на 3-4 минути и когато отдавна си отписал вокалите, изведнъж Гилън се разкрещява като порядъчно побъркан човек - сякаш не иска да остави лудите Лорд и Блекмор да си правят кефа сами и иска да се присъедини към шоуто. Е, солото на Блекмор в "Lazy" не е просто някаква красива поредица от тонове, а цяла разказана история.
4. Stargazer
"Пърпъл" нямаха този особен вкус към песни, от които да струи красивият легендарен обхват, създаден от Блекмор и Дио в "Рейнбоу". Солото на Ричи в епичния "Stargazer" се издига право към тъмното небе, досущ като героя в текста, който поробва хиляди, за да построи кулата си към звездите и да намери смъртта си.
5. Mistreated
Когато Гилън напусна "Пърпъл" и бе заместен от Ковърдейл, чувственият глас на Дейвид сякаш задължаваше останалите да направят онези балади, с които не едно поколение са притискали главата на момиче до рамото си. В "Mistreated" Блекмор разплаква китарата непоносимо красиво, потопен в почти мазохистично ровене из най-измъчените състояния на излъганата любов, за която Ковърдейл пее.
Проблясъци
"Когато бях на 20, изобщо не се интересувах от композиране на песен. Исках да вдигна колкото се може повече шум и да свиря колкото се може по-бързо".
"Между 75-ма и 78-ма ми стана нещо. Повдигаше ми се от звука на китара. Не исках да слушам нито други музиканти, нито себе си".
"Когато изляза на сцената, се чувствам като крал"
"Защо рок? Понеже блусът е твърде ограничен, а класиката прекалено дисциплинирана".
"Звукозаписните компании нямат никаква представа какво изобщо представлява музиката"
("Стандарт")
Няма коментари:
Публикуване на коментар