Всичко хубаво, което сте чули за новия филм на Ивайло Христов, е вярно.
Добре му стои и най-високата фестивална награда (Москва 2015") за цялостно качество на български игрален филм ("Сребърната мечка" на "Авантаж" беше за един от компонентите - режисура). Председателят на журито Жан-Жак Ано каза, че спорове нямали, харесало им всичко – картината, актьорите, историята. Вярно е и в обратен ред.
Сюжетът, както обикновено при Христов, е подсказан от живота. Прочел, че "Д2" ще свирят в Кюстендил, отишъл там ранния следобед, видял как празният преди площад (същият във филма) започва да се пълни с ученички, "направени", с тежък вечерен грим и чантички със златни украшения.
Очаквали нещо да им се случи. Било сюрреалистично, със сивотата и спрялото време наоколо. Това време е полепнало по героите на филма.
"Каръци" боли от истина. Но не потиска. Оставени са пролуки от хумор, зрънца човещина, стоически копнеж. Повечето от актьорите играят със собствените си имена, раздаването им е пълно, почти всички са бивши (като Ненчо Илчев) или настоящи студенти на Ивайло Христов.
Той продължава линията си на ровене в състоянието на "вътрешна емиграция" на хванатия в капана на "прехода" съвременен българин ("Емигранти", "Стъпки в пясъка").
Този път са поразени най-младите. От тяхната реакция зависи ще има ли изход. Фалшив такъв филмът не дава. Методът му е простота и достоверност. Без интелектуални преправяния или кахърене. Пластът "изкуство" е в графичното черно-бяло на визията (Емил Христов за пореден път съавтор), а тя е продължение на историята и характерите, прави ставащото обобщено и разтърсващо. "Залежите от смисъл" (по Г. Господинов) пред героите са изчерпани. Като празните и уморени очи на миньорите пред нелепия ентусиазъм на рок групата в един момент.
В това, че чаровният неин идол (Деян Донков) не е чувал за "Коса". Или че малкото момиченце (Йована Йорданова), камертонът на честност във филма, е свело света до базисни имена: кучето се казва "куче", момичето - "момиче".
Авторите споделиха, че са търсили внимание към човека като в "малките" големи чешки филми от 60-те и сравнението издържа. Там, също и в нашия "Момчето си отива", поне се открехваше врата към различен живот някъде другаде. Единствената надежда за нашите "каръци" е, че са наясно.
Capital.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар