За либералите и клиентелата на „европейските ценности“, както и за по-голямата част от политическия елит, той е Ден на Европа, а за много обикновени хора, както и за носталгиците по комунистическата диктатура - Ден на победата.
В зависимост от политическата конюнктура едното наименование взема превес над другото. Например в предишните две години след офанзивата на Щатите в Украйна, референдума в Крим и санкциите от страна на ЕС и САЩ срещу Русия, Денят на победата изпадна в немилост. Докато изглеждаше, че Русия е в слаба позиция под силния натиск на Запада, в българските медии преобладаваха „политически коректните“ интерпретации на 9 май, в които руснаците почти не се споменаваха.
Впрочем и тази глупост бе продиктувана от мейнстрийма на западната пропаганда. Стигна се до истински абсурди като изявлението на високопоставени полски политици, тиражирани безкритично от европейски и български медии, че концлагерът в Освиенцим е бил освободен от украинци. Само защото по време на Втората световна война част от съветската армия е носила името Първи украински фронт. Понеже западните лидери бойкотираха парада на победата на Червения площад, нашенските медии почти не го отразиха с изключение на залязващата ТВ7, и то само защото руснаци се опитаха да я купят, но американското посолство не им позволи, което е друг, но много любопитен сюжет по темата за хибридната война.
Тази година положението е коренно различно. След успешната намеса на Русия в Сирия, постепенното нормализиране на отношенията между Путин и ЕС, както и партньорството му с Обама срещу „Ислямска държава“, българските медии обърнаха палачинката. Парадът в Москва бе предаван пряко от голяма медийна група, във вестници и сайтове се появиха иронични коментари за наименованието „Ден на Европа“ и патетични текстове за героизма на съветския народ. За първи път инициативата „Безсмъртен полк“ бе проведена в София и най-големите български градове.
От една страна, това е чудесно, но от друга е и тъжно, защото отношението ни към историята и паметта на загиналите за свобода и високи идеали зависи от конкретната политическа конюнктура. Само допреди няколко години - преди изострянето на конфликта между САЩ и Русия - почти никой не отбелязваше публично този ден, а събиранията на шепа ветерани около паметника на Съветската армия често бе обект на подигравки. Глупаво ми се вижда това разделение.
Без Деня на победата нямаше да има Ден на Европа, защото нямаше да я има Европа. Ако не беше СССР, начело със Сталин, Хитлер и нацистка Германия нямаше да бъдат победени. Ако не беше Сталин, днешните либерални демокрации в Западна Европа нямаше да съществуват, което звучи неприятно за либералните уши, но е факт. Това е истината за този ден. И затова той е Ден на победата.
Тази истина не отменя престъпленията на сталинския режим, окупацията на Източна Европа от страна на Съветския съюз и режимите в социалистическите страни, които бяха управлявани от примитивни, но верни на Москва диктатори. Това пък не звучи добре в ушите на носталгиците по комунистическата диктатура, които биха превърнали Европа в пустиня, ако имаха власт.
Техният социален експеримент се провали с гръм и трясък, а страданията на милиони хора от него също не бива да бъдат забравяни и пренебрегвани. Грешка е обаче да се отъждествява днешна Русия и цялата нейна история със Сталиновия СССР, както би било грешка да се отъждествява днешна Германия с Хитлер и неговия Трети райх. Това обаче е друг разговор.
Разговорът на 9 май може да бъде само за победата над хитлерофашизма. По парадокс онези, които в желанието си да омаловажат Русия, като наблягат на наименованието Ден на Европа, признават, че Русия е част от Европа, защото Европа празнува този ден благодарение на руските войски и саможертвата на руския народ. Мисля, че едно от разковничетата на днешния конфликт на Русия със Запада се крие именно в страха на определени кръгове и интереси, които не искат да видят единство между Русия и ЕС.
Ужасяват се от силна християнска Европа, в която Русия има своето достойно място. Мисля, че именно в тази посока трябва да се мисли и за 9 май днес. През 1945 г. той бе последван от разделителна линия, договорена между Сталин, Чърчил и Рузвелт. Именно договорена, за което солидарна отговорност носят лидерите на тогавашния свободен свят.
Днес бъдещето на Европа отново е поставено на изпитание, а разделителните линии в самата нея (обратно на либералните фантазии) са далеч по-сложни и опасни от времената на Студената война. И за тях Русия няма никаква вина.
Този път тя може само да помогне, стига да има политици с ум, добра воля и размах, които да го разберат.
Явор Дачков, в. "Галерия"
Няма коментари:
Публикуване на коментар