Всяка вечер заспивам с мисълта дали съм си свършила работата добре.
Сутрин ставам рано, а по дрехите ми винаги има следи от сополи и флумастри. Вече 30 години работя като учител. Избрах професията си, заради любовта към децата. Костваше ми много, но издържах.
Началото беше трудно, макар и в годините на комунизма. Нямах връзки, а те си бяха актуални и тогава. Партийният билет не се подаваше от учителската ми манта. Отроче на родители от работническата класа, сама пробивах пътя си за парчето хляб.
Жребият ми отреди да мина по по-дългия път. Сутрин хващах автобуса и пътувах за село. Там ме чакаха 20 и няколко деца, които наричах свои. Попиташе ли ме някой колко деца имам, автоматично казвах броя на групата си. Тогава хората поясняваха, че питат за лични деца.
Търпях лошо отношение, защото бях млада. Казваха, че младите не разбираме и трябва повече да се трудим. Каква ли полза, че трудовата книжка говори с убедителни цифри сега, като днес ми се казва „не питай, а изпълнявай”. Аз съм една обикновена даскалица за обществото. Бавачката в детската градина. Измъквам цялата покъщнина, защото правя тържества, а в крайна сметка получавам оплаквания от родителите „моето дете защо не участваше?”. Хората си мислят, че вземам голяма заплата, а тя не е никак дори голяма, камо ли достатъчна.
През годините животът ме мяташе от село на село и ме срещаше с много хора. Предимно работех с деца от ромския и турския етнос. Почти научих турския, това е предимството да си учител на село. Една Коледа лиших собствените си деца, за да купя макар и малък подарък на едно ромче, чиято майка го беше изоставила и бащата нямаше пари. Ама това обществото не го вижда, спестих им го.
Учителската професия те учи да си затваряш устата и да скриваш раните с усмивка. „Г-жо, няма да слушам ма. Тати каза, че ти си стоиш на гъза и вземаш 1 000 лв, а той бачка като луд.”
Семейството ми са част и от работата ми. Редовно ги ангажирам да ми помагат – я да ме закарат някъде, да ми свалят музика, да ми направят някоя и друга таблица. Аз съм само бавачка, нали го знаете. Дори и в официалните документи не ни споменават, защото ние бършем дупета и играем Зайко-Байко.
Когато моите собствени деца бяха малки, аз нямах време за тях. Прибирах се уморена, а главата ми бръмчеше като кошер с пчели. Просвах се изнемощяла на леглото и бленувах за няколко часа тишина. Така и не я получавах, защото децата ми искаха моето внимание.
- Мамо, какво ще ядем?
- Мамо, прочети ми „Трите прасенца”.
Нервите ми се опъваха като стоманени въжета, но трябваше да издържа. Запознах се и с безработицата, когато второто ми дете беше на път. Планирана бременност, още едно желано от мен и съпруга ми дете и след 2 години опити най-сетне се случи. Получих си предизвестието дни преди да разбера, че съм бременна.
Останах без работа и плачех докато мъжът ми беше на работа, а детето на градина. Вечер трябваше да ги посрещна с усмивка. Майките и съпругите са такива - опора за семейството и извор на любов. Ходих да прося каква да е работа, но никой не искаше да ме вземе. Даже тия от поддръжката на чистотата в града ме изритаха.
Тогава реших, че трябва да се образовам, защото бях от т.нар. полувисшистки. Записах да уча и бягах на лекции с големия тумбак. Нямахме какво да ядем и всяка вечер ме чакаше порцията пържени картофи. Добре, че бабите от село пращаха поне боб и картофи. Всичко отиваше за такси в университета и пътнини. Колегите от университета си поръчваха хубави кафета и коктейли, аз пиех блудкавия чай и вадех филийките с мармалад от вкъщи. Нямах пари за друго.
И зимата не беше лека. Бременна, полющваща се като патица, а навън сняг до коляно. Обувах старите олющени ботушки, а снегът безмилостно изстудяваше краката ми. Принудих се да слагам найлонови торбички, защото пари за нови ботуши нямаше. Краят на следването се виждаше, а аз пухтях като локомотив. Отидох на изпит и чаках часове, докато не излезе професорът и не скастри колежките ми, че не ме пускат да мина. За капак в университета нямаше пейка и краката ми отичаха безмилостно. Слава на Бога, родих здраво дете и следващите 2 години се наслаждавах на рожбата си.
Дойде време отново да търся работа. Ходих, питах, накрая ми казаха, че името ми е записано с молив. Както и да е, имах 2 вагончета зад себе си и нямах право на отказ. Каквото и да ми кажеха, не отвръщах, защото името ми не беше омастилено, а връзките ми липсват по рождение и до сега.
Зимно време автобусът не идваше, а аз чаках на спирката. Накрая мятах с ръце, белким някой ме вземе на стоп. През това време децата ми се грижеха сами за себе си – голямото вземаше малкото от градина и така. Защото мама е даскалица и пътува.
Като учител съм и психолог. Родителите си мислят, че децата им са малки и не разбират, а през деня слушам историите на малкия Тошко, чийто баща напусна майка му, на Радко, който се опитва да разбере защо мама и тати се карат, на Криси, чиято майка си намери нов съпруг и я остави. Учителят е енциклопедия от знания и чути истории.
Пред очите си виждаме как малките дечица се развиват и променят. Вземаме ги малки и незнаещи какво означава злоба. След години ги срещам като овълчени мъже и жени. Хора!
Не спрях да уча и в един момент успях да си намеря работа в града. И тук не е перфектно, но нали си работя. Тая година ще ме награждават по случай 24 май. Подготвям тържество и нямам време за нищо. На 24 май съм отново задължена да участвам в обществени мероприятия с групата си. После ще ме наградят. С отекли от бягане крака и изморен поглед. Но ще бъда наградена.
Още се чудя какво да облека като пари за представително облекло няма, а заплатата е толкова голяма, че като платя месечния кредит и остава само за преживяване. Май пак ще си извадя старото костюмче и ще сложа новия шал на щерката, че да изглеждам малко по-шик.
Аз съм учител. Последната дупка на кавала. Родителите са вечно недоволни, обществото ни плюе, децата искат да щуреят, а аз се опитвам да им наливам знания в главиците. И така вече 30 години. Живот и здраве ще стигна до пенсия и ще мога гордо да заявя, че изживях една своя детска мечта – да бъда учител.
До тогава обаче ще трябва да се боря с мощната управленческа машина и ще стискам зъби. Защото нямам право на глас.
„Изпълнявай, не разсъждавай!” ми се повтаря редовно. Краката от сега ме болят и вече не мога да клякам. Май за моите внуци ще съм една амортизирала бабка, с велика история зад гърба си – на учител. Чудя се дали моите деца ми простиха, че не прекарвах достатъчно време с тях, а го подарявах на чуждите рожби?
Понякога ми се иска да ги бях гушкала повече, ама е на - те взеха, че пораснаха и си взеха багажа, а ние с мъжа ми си стоим сами. Чуждите деца, тия, които изучих, не идват да ми отворят вратата, даже на пътя не ме поздравяват. Ама аз съм учител и това преглъщам.
На 25 май отново ще бъда на работа. Защото съм учител и някой трябва да се грижи за децата, иначе родителите пак ще ни псуват.
Аз съм учител и в делник, и в празник. Със старите обувки и подшито сако, с уморения поглед и болежките в краката, преди всичко съм учител. Затова никога не празнувам. Мен стига ми тая награда да каже нявга народа, че даскалица съм била.
Да ни е честит предстоящият празник, колеги - бавачки!
Elen Dejavu
Няма коментари:
Публикуване на коментар