Къде се дяна сладостта от живота?

Послушай тънкото гласче, което се прокрадва някъде в теб и го последвай...
 
Загубихме ли сладостта от живота? 

О, не сме. Нали има шоколад и сладкиши, подслаждаме си го, когато горчи. Той от само себе си ли горчи или някой ни го вгорчава? Май нерядко пъти причината е втората. Откъде идва тая горчивост?
 
Една позната ме срещна малко след като си дойдох от Германия. До него момент я смятах дори за приятелка и имах много хубави впечатления от нея. Зарадвах се, че се виждаме, а тя ме изгледа сурово и първото изречение не беше "добре дошла", а "пак ли ще заминаваш?". Облещих се сащисана и се чудех как да реагирам. Не го очаквах. Удар под кръста, а? Обясних й, че си оставам тук и си имам планове, а тя продължи злорадо:
 
- Ти не се спря! Хората в София не са ходили, а ти Европа изръшка!
 
В гласа й прозвуча една завистлива нотка. Стана ми тъжно. Още едно име от списъка с приятели се зачеркна в сърцето ми. Не я мразех, та тя ми беше жалка. Тъжно е, когато един човек се вторачва да оглежда детайлно живота на другите. И вместо да се опитва да извлече доброто за себе си, да научи нещо ново и да се радва, че има такива приятели/познати, той събира съчки злоба в душата си и идва време, когато ги подпалва.
 
Когато бях в пубертетските години също съм била жертва на подобни низки чувства. Имаше по-заможни деца от мен, които си позволяваха с лекота материални удоволствия, които по-късно през годините сама си купих. Тогава ми беше мъчно, че аз нямам, сега съм БЛАГОДАРНА, че беше така. Научих се да ценя всичко, което постигам, защото го правя с труд и сърце, не го получавам на готово и се наслаждавам на пътя, по който вървя. Тоя път понякога е трънлив, но е моят.
 
И се чудя защо загубваме сладостта от собствения си живот? Защо тръгваме по път, който не е нашия, по мисия, която не ни принадлежи? Искаш ли наистина със сърцето си да пътуваш и да обиколиш Европа или това е новата модна тенденция? Да се чекваме кой къде се намира, къде е ходил, с кого е бил? О, да и всички да се пукат по шевовете, че сега аз си ям сладоледа на площада в Брюксел, а те на село пият чешмяна вода.

В детските ми години често пъти ме оставяха на село при баба и дядо да ме гледат. Знаете ли каква беше тогава моята сладост? Ами ходехме с дядо да пасем на поляната малките козленца, с баба ми беряхме коприва за пуйките, хранехме кокошките и събирахме яйцата. Помня вълнението, с което очаквах да се появят малките пиленца от яйцата. Стоях и се чудех как от това малко яйце ще излезе пиленце, което после ще стане голяма кокошка? Новоизлюпените пиленца имаха едно тяхно си очарование – пухкави, страхливи и се гушеха едно в друго. Станеха ли тлъсти кокошки, придобиваха един груб вид и вече не ми се нравеха. 

Такова беше моето детство и имаше сладост. Не се питах какво ядат другите деца, какви играчки имат, с какви дрехи са, просто защото не се сравнявах с никого. Макар и на село, животът ми си имаше една своя си, неповторима сладост.
 
Тая сладост обаче започва да изчезва ако тръгнеш по стъпките на народа. Ако се научиш да говориш и мислиш като тях, да правиш нещо, защото другите го правят. А ти…къде си в цялата тая схема? Ти какво искаш? Другите казват, правят. Ами нека си го правят. И сега ми се смеят, че си карам с пенсионерско телефонче, но на мен си ми е удобно. Защо никой не се запитва дали искам друг телефон? 

Защо избираме да си мислим за носещия дрехи втора употреба, че е беден; за мълчаливия, че е глупав, за правещия и вярващ в доброто, че е наивник? Не са. Всички те са избрали своя път и го следват. Защото там са сърцата им.
Те знаят, че сладостта от живота се споделя с другите, че нашето щастие е част от вселенското, че доброто, което вършат е носител на радост, на щастие. Те не мислят какво ще кажат другите и как ще им се присмиват, те правят мечтите си реалност. 

А другите, като моята завистлива позната, редовно се питат: къде се дяна сладостта от живота? Защо нищо и никой не ми доставя удоволствие? Дори и телефонът за 1000 лв не успя да задържи дълго време топли чувства в душата ми? Къде да му се невиди е тая сладост?
 
Къде ли? Послушай тънкото гласче, което се прокрадва някъде в теб и го последвай. Никога не е късно да намериш пътя си. Той те чака и никой не го е отъпкал. Защото е твой и ти принадлежи. Намери го и приеми даровете му. 

Тогава ще изпиташ сладостта от живота.

Elen Dejavu