Ердоган можеше да си позволи спокойно (дори снизходително) да наблюдава случващото се на срещата на върха на НАТО във Варшава. Защото вече си бе свършил работата.
Докато в натовските столици течеше интензивно взаимно убеждаване доколко твърда и единна трябва да бъде общата позиция спрямо Русия, Турция си реши проблемите сама - буквално дни преди това, на дипломатическото поле, в двустранни контакти. Директно с Русия. Паралелно - и с Израел. Само няколко месеца след споразумението за бежанците, договорено с ЕС. Излизайки от международната изолация, в която беше попаднала.
След неуспеха си да ангажира САЩ и НАТО с по-активна намеса в Сирия (в двата важни за Ердоган плана - срещу Асад и срещу кюрдите), опитвайки се да използва и да засили конфронтацията между НАТО и Русия чрез свалянето на руския изтребител, Турция се оказа за дълго в напрегнати отношения с всички - в пълен дисонанс със стратегията за нулеви проблеми със съседите, залегнала в основата на идеите на неоосманизма. Включително и със САЩ - заради американската подкрепа на кюрдските военни формирования в Северна Сирия във войната им срещу „Ислямска държава”. Нещо повече - силно бе ограничен наборът от инструменти и партньори за влияние върху процесите в региона. Като се добави към това гражданската война срещу кюрдите в самата Турция, зачестилите атентати на ИДИЛ в турските градове и засилената критика в Европа за авторитаризъм и нарушаване на демократичните и граждански права, става очевидно, че Ердоган беше изправен пред „война по всички азимути” и спешно се нуждаеше от затваряне на поне няколко фронта.
С оглед амбициите да се утвърди като регионален лидер и глобален фактор, на Анкара бе необходимо преди всичко да възстанови своето присъствие и влияние върху процесите в Близкия изток.
Ердоган се възползва от стремежа на Русия да намери контрабаланси на Полша и Прибалтика сред страните членки на НАТО преди Варшава и поднесе своите полуизвинения за свалянето на руския изтребител, които позволиха рестарта на руско-турските отношения. Турция получи отмяна на икономически санкции и на забраната за посещение на руските туристи, възможност за размразяване на проектите в областта на енергетиката, договореност за сътрудничество в борбата срещу тероризма. Демонстрирана бе и готовност да се избягва пряката конфронтация в Сирия, като Турция прие необходимостта подкрепяните от нея опозиционни групировки да се изтеглят от районите, контролирани от джихадисти. С оглед очакваната среща между Ердоган и Путин в недалечно бъдеще, се появиха дори твърдения за възможно смекчаване на турската позиция и спрямо Асад (от типа на подхода, лансиран от американския държавен секретар Кери: „Асад няма политическо бъдеще”, но в настоящето е допустим преходен период) - промяна, която би подпомогнала диалога и с Вашингтон.
Пътьом Ердоган остави в твърде неуютно положение редица политици в Букурещ, Киев, Тбилиси, а и в София. Ангажирайки се с идеята за създаване на „черноморска флотилия”, той ги накара да повярват, че Турция има готовност да преразгледа дългосрочната си стратегия на тясно взаимодействие с Русия и недопускане на разширено натовско военно присъствие в Черно море. При това с подсигурени политически дивиденти както в случай, че идеята се реализира (защото това на практика би дало доминиращи позиции на Турция в съвместния флот по силата на огромното превъзходство на турските военноморски сили над тези на останалите евентуални участници), така и в случай на провал (използвайки отказа от реализация на проекта като знак на добра воля за нормализацията на отношенията с Русия).
Извинение, но в обратна посока, към Анкара, позволи възстановяването на отношенията на Турция и с Израел, прекъснати преди шест години след като израелски командоси атакуваха турски кораб с хуманитарна помощ, пробил израелската блокада на Газа, като убиха девет турски граждани. След няколкомесечни преговори и постигане на съгласие и по другите две турски условия: за финансови компенсации за семействата на убитите (чрез създаване на специален фонд) и осигуряване на достъп за хуманитарна помощ за палестинците в Газа (по силата на компромис, като помощта се доставя и проверява в израелско пристанище) бе договорена нормализация на отношенията.
За Анкара сделката имаше два ключови компонента - политически и икономически. В политически план тя си осигури сътрудничество с Израел (включително и възстановена размяна на разузнавателна информация) срещу един от основните си регионални съперници - Иран (разглеждан от Израел като първостепенна заплаха за собствената му сигурност). Неслучайно и сунитска Саудитска Арабия активно способстваше за турско-израелското сближаване, доколкото Турция и Израел са нейни важни партньори в борбата за ограничаване на иранското шиитско влияние в региона.
В икономически план Турция търсеше алтернатива на руските енергоресурси чрез договорка за внос на израелски газ от находищата в Средиземно море.
На пръв поглед парадоксално, но подобряването на отношенията на Турция с Русия и Израел бе приветствано от САЩ и сне част от напрежението и в турско-американския диалог. САЩ се бояха, че руско-турската конфронтация не само затруднява сериозно усилията им за сътрудничество с Русия по постигане на политическо решение за Сирия и в борбата срещу ИДИЛ, но и че непредсказуемите турски действия рязко повишават риска от въвличане на НАТО в директен сблъсък с Русия.
Доста прагматично Турция подходи и спрямо ЕС. След трусовете в Европа, предизвикани от британския референдум за излизане от ЕС, Турция предпочете да не форсира договореностите за безвизов режим за турските граждани в Европа - част от споразумението с ЕС за бежанците. По този начин тя извади тази тема, генерираща силен антитурски политически потенциал в Европа, от центъра на общественото внимание и си осигури повече пространство за политическо маневриране.
Дипломатическата блицофанзива позволи на Анкара до голяма степен да възстанови разклатените си позиции на международното поле. Но рисковете за Турция, а и за региона, се крият в самата Турция - в авторитарната непредсказуемост на Ердоган.
Любомир Кючуков, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар