Идеалистът романтик Стефан Цанев празнува 80 годишен юбилей

Стефан Цанев – един от изявените и най-продуктивни български творци, жив класик на съвременната литература, е носител на онази дълбока мъдрост, която превръща твореца в дисидент във всяка епоха, в която живее.

Той е от онези избрани свише хора, чийто живот е най-добрият учебник по история. 

В неговия случай - историята на няколко политически епохи. А творчеството му отдавна е признато се за своеобразна духовна хроника на тези политически цикли.

Роден е на 7 август 1936 г в с. Червена вода, Русенско. Завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“ и драматургия във ВГИК Москва. Учи в майсторския клас на Юлий Карасик- режисьор и сценарист, режисирал „Дивото куче Динго”, „Шести юли”, „Чайка”, „Собствено мнение” и много други.

Недоволен и от предишния режим, недоволен и от развоя на така наречената „демокрация”,  Стефан Цанев не се изкуши от политиката, от емоционалния вихър на реваншизма, не се обозначи като дисидент, въпреки че има сериозни основания да се чувства такъв. Като всеки голям творец и дълбок ум е развил свръхсензитивност към действителността, успява да я улови в разноцветните й нюанси. 

Вече повече констатира, извлича закономерностите от различни обществени и исторически ситуации, и показва емоционалното си отношение основно с очи; в едни случаи  погледът му помръква, в други – блести от изненада, възхищение или уважение, от чиста човешка обич.

Дълбоко в себе си е съхранил идеализма, характерен за големите творци,  въпреки че разсъждава като непоклатим реалист. Споделя, че няма да пише спомени и мемоари /жалко!/, защото това означавало, че е вече е мъртъв като творец. Но смята, че на неговото възраст вече трябва да дава интервюта само за изкуство и задгробния живот.

Стефан Цанев със съпругата си, актрисата Доротея Тончева

Стефан Цанев е от малкото български интелектуалци, които винаги са се изхранвали само с писане, и които не употребиха миналото си, за да вземат по-голямо парче от демократичната „торта”.

„Става ми неудобно, особено като гледам какво става наоколо“,  обяснява той причината да не се представя като изстрадал враг на социалистическата власт. А той се превръща в такъв още преди да завърши училище, само защото първият му братовчед Тодор е идеолог на съпротивата на горяните – първият организиран отпор срещу новата власт. Сестрата на майка му също е свързана с горяните. Това променя съдбата на цялата фамилия. Тодор е осъден  на 20 години затвор, други от  братовчедите му  са изпратени в лагери,  леля му една година се крие по горите, докато накрая я намират и разстрелват. „Майка една година обикаляше и търсеше къде е заровена сестра й, слава Богу, че не се побърка“. 

Тогава Стефан Цанев е 14-15 годишен ученик в русенска гимназия, без шанс да влезе в което  и да е висше учебно заведение. Само завършилите със златен медал имали право да учат, независимо от какъв род произхождат. Учителите решили да запазят възможностите за будното момче и се уговорили да му пишат само шестици, за да получи заветния златен медал. „Учех сериозно, но тогава нивото в училище беше толкова високо, че не можех да изкарам за медал, ако те не ми бяха помогнали”.

Медал не получил, някакъв партиен секретар казал,  че държавата няма злато за врагове на народа,  дали му само диплома.

След това започва творческата му одисея – журналистически факултет, редакцията на сп. „Септември”, подкрепата на Багряна и ВГИК, където завършва драматургия. В едно свое старо интервю Стефан Цанев споделя, че никъде не се е чувствал толкова свободен, колкото в този институт.

Споделените мисли и спомени в предаването „Умно село“: Не се родих в правилното време, „спомен” от предишен живот

В предаването Стефан Цанев споделя съкровени тайни, една от които е усещането, че е закъснял с раждането си. Смята, че би се чувствал по на място в Средновековието-епохата на рицарите, на духовната мощ, на честта и достойнството и силните страсти. Въпреки че не вярвал чак толкова в реинкарнацията, имал съновидение, с физически усещания и след това.  В съня си се качва по стълби, като в средновековно здание, на стълбите го причакват хора и го пронизват в пъпа.  Казва, че и до ден днешен, дори да го натиснат с пръст по пъпа, изпитва адска болка.
 
Детски спомен. Молебен за дъжд и битката с последиците от менингита

Детството на Стефан Цанев минава под куполите на църквата. Една от бабите му била много набожна и редовно го водела в храма. При една от големите суши в църквата организирали молебен за дъжд и той прочел молитвата. Казва, че  вложил много чувство, искрено вярвал, че след молитвата ще завили, но небето не пратило дъжд.

При друг спомен по лицето на поета се изписва страдание. Като малък боледувал от менингит и загубил говора си. Връщането на способността да говори и чете било адски трудно и мъчително. Издавал нечленоразделни звуци, които само по-големият му брат разбирал. Първата дума, която се мъчил да прочете, била „Мама”, но му се отдало след много тежки опити, и бил много щастлив, когато започнал отново да свързва звуковете в срички и думи.

Спомени от Съветския съюз. Руснаците издигат в култ поезията, във всеки дом има том със стихове на Пушкин

Стефан Цанев казва, че независимо от политическия модел на управление по съветско време, ВГИК е давал много добра и детайлна професионална подготовка. Компромиси не са се правили към никого – талантът бил единственият критерий за оценка. Дори да се казваш Фелини, при постъпване в института първо показваш какво си направил, какво можеш. Карасик му предлага да напише сценарий за двусериен негов филм и двамата заминават за Братск в Сибир да събират информация на терен. Там попадат в компания, към която неочаквано се присъединява и големият поет Евгений Евтушенко, който на другия ден има поетичен рецитал на стадиона в града. Седят на една маса. Евтушенко му показва бутилка водка и предлага на Цанев да я изпият – всеки по половин бутилка, а в действителност нито един от двамата не пие. Цанев отказва, Евтушенко го изучава с поглед, след което внезапно предлага: утре ще четем заедно стихове на стадиона.

Но стиховете му не са преведени и цяла нощ с режисьора Карасик ги превеждат на руски. На другия ден двамата излизат пред препълнения стадион. Публиката изпада в екзалтация. С Евтушенко продължават да бъдат приятели и до днес.

Въпреки отдалечеността на спомена, Цанев още носи в погледа си удивлението, респекта и уважението към този нетипичен за други народи култ към поезията. Руснаците не обичат много прозата, но поезията за тях е нещо велико, том със стихове на Пушкин има във всеки дом, казва Цанев.

За литературната цензура в Съветския съюз и България. В България цензурата бе много по-подла
В България цензурата бе по-подла и жестока, признава поетът-драматург. В Съветския съюз литературният цензор подпечатвал всяка страница от предложеното му произведение. На страниците, на които не е слагал печат, подсказвало, че трябва да се преработят, че в тях има нещо, което не се приема за уместно.

В България отхвърлят цялата творба, без да информират автора кое не е одобрено. На самия Цанев са връщани произведения, той ги е преработвал, но отново не са одобрявани. Вероятно защото не е бил наясно в какво точно не е спазил „канона”. Този тип „рецензия” е перфидната подлост, казва поетът. Нещо повече, при неодобрено произведение, на самия автор не се случва нищо, само пускат забрана да го публикуват. Всички последици са за авторския екип на даден сборник или книга – редактор, рецензент, коректор и т.н. ги „разбиват”. Цанев дава пример със сборника „Люти чушки” на Радой Ралин. Книгата е забранена, Ралин продължава да твори, но към екипа, оформил сборника, се процедира по друг начин. Същата съдба има и книгата „Фашизмът” на Желю Желев, която той пише след изселването си в с. Грозден, след изключването му от БКП с обвинения в антимарксизъм.

(Стефан Цанев е  лишен от възможността да публикува 9 години-б.р.)
 
Стефан Цанев и Георги Марков – близки приятели и творчески тандем

„Той беше весел човек”, казва за него Цанев. Обикаляли цяла България с колата на Марков за забавления, но и творят заедно. Мечтаят да избягат от България и да се установят в Чехия. Не на Запад, а в Чехия, която за тях е символ за не толкова смазващия тоталитарен режим.  Замислят бягство.

В друго свое  интервю Цанев разказва, че малко преди Пражката пролет двамата написват либрето за мюзикъл „Зиг- заг“ по музика на вече преселилия се в Чехословакия композитор Ангел Михайлов. Искали да поставят мюзикъла едновременно в София и Прага и като отидат там, да не се връщат повече. Мотивите им за бягството са повече творчески: „…тогава никой не си въобразяваше, че комунизмът може да изчезне. Нашата битка, на хората около мен беше да очовечим този комунизъм, да стане това, което се пише, а не онази действителност“.

Събитията в чешката столица, показали най-жестокото лице на режима през 1968 година слагат край на всичко. „Някаква илюзия живееше в нас и тя умря в Прага“, казва с болка Стефан Цанев.

По-късно Георги Марков успява да избяга на Запад. Стефан Цанев остава. Вече е бил наясно с живота на доста забегнали интелектуалци.

„Няма такова нещо като отишъл там и станал герой. Ама бил поет, бил интелигент, дисидент. Унижават те като всеки друг емигрант. Първо не ти вярват, а после започваш да служиш на друг господар и няма вече къде да ходиш. Като трябва да говориш по Би Би Си или „Свободна Европа“ пак имаш право да казваш само определени неща. Това не е много весела съдба. А и къде ще се изяви поетът, писателят. Ти не си Набоков, нито Солженицин. Ето вижте и Георги Марков – освен репортажите в емиграция написа само една пиеса, но тя беше почти готова тук“.

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки - падаме, сънувайки - мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

Mejdu-redovete.com