Израснала съм с посрещане и изпращане на "емигранти", въпреки че част от моите роднини официално не се водеха такива.
От най-ранна възраст приех за даденост, че през лятото животът на моето семейство спира и то заживява с ритъма и очакванията на въпросните хора.
Също така заживях с мисълта, че идването на "гостите от чужбина" е едно от чудесата на лятото, събитие, за което се готвим дълго, понякога изтощително, но което си струва всяка минута и без което ваканцията ни никога няма да е толкова вълнуваща.
Оттогава моделът на посрещане на роднини и приятели от "другия свят" се е променил, но има и принципи, които са останали същите. Опитах се да обобщя новите и стари правила.
Никое завръщане не може да мине без гранде посрещане на летището. То задължително е придружено от прегръдки, често цветя, а понякога и истински сълзи и сополи. И през ум не би ни минало да кажем: "Отпред има стоянка с таксита", "Вече има метро до центъра" или да пратим кола да ги чака. Не. Ние сме на линия в първо лице, потропваме нервно, отбиваме атаките на нерегламентираните и миризливи таксиджии, подсъзнателно чудейки се как "гостите" ще реагират на родните ухания, и с радостна усмивка чакаме вратите да се отворят и нашите хора да се появят. И понеже полетите са по всяко време, на някои от нас им се налага да си вземат свободен ден, но какво пък, това да не е ежедневие.
Веднъж поели ги от летището, стига часът и състоянието им да позволяват, ние тутакси ги отвеждаме, често насила, до отрупаната вече домашна трапеза. Менюто за престоя е съставено и преговорено отдавна – за чичо ми се знаеше точно какво ще очаква да присъства на масата и трескавите приготовления започваха отдалече. Ястията за него бяха домашно разбит тарама хайвер, печени чушки с умопомрачително количество чесън, кьопоолу за пуристи – само от патладжани и чесън, без други изгъзици, баница и прословутия крем-карамел на баба ми. Не се минаваше и без пържени кюфтета, мусака и каквото там всеки си спомня с умиление от детството.
С предпочитанията са наясно всички по трасето, така че към края на престоя си емигрантите вече са в състояние да напишат очерк за особеностите на любимите си ястия по масите на роднини и приятели.
Бях позабравила минаващата през храната връзка между "нас" и "тях", докато не попаднах сред българи в Калифорния, за които важен елемент от разговора се оказаха мечтания за чушкопеци и лютеница.
И ако за роднините си готвим, често изобилно и понякога абсолютно непоискано, с приятелите си ходим по ресторанти. Водим ги на най-добрите места и така те добиват изкривена представа за местната кулинарна сцена. Не ги впечатлява фактът, че заведенията са едни и същи. Те си имат разнообразие у дома, не са дошли у нас, за да открият някоя нова тенденция, търсят спокойствие и качество и не виждат нищо нередно в тази повтаряемост. Резултатът е, че ако някой ги пита как е положението, те с охота и възторжено обясняват колко страхотни са храната и обслужването и как не разбират какво недоволстваме, ама "нали си ги знаеш, дай им да се оплакват".
Обикновено възникват спорове кой да плати сметката, защото всички "се натискат". Ние, защото те са гости, как така ще плащат, това е част от гостоприемството, те, защото са "успели", "имат повече пари", а и се чувстват някак виновни, че са там, където все пак има реципрочност между вложени усилия и енергия и постигнати резултати, а тук виждат или ни се доверяват, когато им казваме, че тичаме на място като хамстери в колело.
При избора на заведения правим и компромиси със съвестта си, защото на тях "онова на гърба на двореца ще им хареса", нищо, че е присвоено по безпардонен начин и сме се заклели да не стъпваме там. Понякога те директно си казват къде искат да идат и изпуфтяват отегчено, ако опиташ да възразиш, че това е на еди-кого си, че се посещава от мутри или че ще се чувстваш дискомфортно.
Те са тук за малко и нямат време, нито търпение за принципи, чието прилагане и без това е със съмнителна полза.
За резервации по заведенията звъним по няколко пъти, защото сценариите се променят многократно. Нашата програма се наглася изцяло спрямо тяхната. Те подхождат свръхорганизирано към визитата си, дните им са разграфени като екселски таблици, често на нас са ни отделени слотове, с които трябва да се съобразим. Собственият ни живот застава on hold, защото "Боян си е дошъл, но си заминава вдругиден, затова предлага да се видим днес. В онова заведение в парка, гадното, ама децата да има къде да играят". И ти бързаш от летището, след изтощителни преговори, за да се вместиш в програмата на съучениците си, които вече "не са от тук и са за малко".
Така едно време нашите прекрояваха плановете си за ходене на море – неизменно на Северното Черноморие, и се понасяха към Слънчев бряг, защото там ще бъде чичо ми. Майка ми дори съставяше летния си гардероб според случая, като оставяше платформите у нас, щото стринка ми била много ниска.
Днешният еквивалент е: "Ох, няма да успея за рождения ти ден, ама ти пък защо го празнуваш, когато всичките ни приятели емигранти са се засилили на море в България и настояват да ходим с тях." Последното, разбира се, означава и че отпуските се заявяват в съответствие с техните желания.
Тук особено стресиращият момент е почти съвършената едновременност на тези мили визити. Изведнъж се оказва, че трябва да се видим с, обгрижим, обслужим и придружим на зъболекар или дерматолог няколко души успоредно, което леко започва да отнема от приятността на преживяването.
Нищо обаче не ни тежи истински, защото във въздуха витае един дух на празничност, който ни повдига и носи две педи над земята. Известно приземяване, гарнирано с раздразнение, внася усещането, че техните критерии за естетика, удобство, че дори и хигиена претърпяват известни корекции, когато стъпят на родна земя. Неуредици и битовизми, които биха ги възмутили в градовете, където са се установили, тук се приемат с покровителствено снизхождение, че даже в някои случаи с реторика в стил: "Е, метро са ви направили, "Витошка" са я оправили, какво искате?"
Този двоен аршин в понятията, тази нагласа, че в онзи свят "само най-доброто е достатъчно добро", но в този "и на това се радвайте, нали помня какво беше преди тридесет години", понякога озадачава, друг път – разсмива, но най-често обижда и затова ние спираме да обясняваме точно какво не й е наред на София, колко приказни сгради са съборени или съсипани завинаги ("не помниш ли тука каква страхотна къща имаше, по едно време беше детска градина"), как "Ларгото" и "Витошка" са еманация на кича и проваленото градоустройство, и започваме да кимаме любезно и тайничко да се надяваме, че ще си тръгнат по-скоро. Или поне ще спрат да повтарят: "Много хубаво е станало."
В един момент, неизменно и с тъга, установяваме, че уповаването на другия им живот, на другата им родина сякаш им слага розови очила.
Неотменим етап от процеса на посрещане е връчването на изненадите, които сме им сдиплили. Много от нас живеят със спомените от детството, когато роднините от чужбина ни отрупваха с подаръци. В моя случай това бяха тонове дрехи, шоколади, а по-късно и списания "Нешънъл джиографик". Резултатът при мен е траен стрес и програмиране в режим "а ние какво ще им подарим", независимо че вече навсякъде има едно и също, че те имат достъп до всичко, освен евентуално до български книги, че куфарите им не са разтегателни и че в техния свят, освен ако не пребивават в Далечния изток, подаръците не са такъв символ на внимание, какъвто са за нас.
Затова, по-спокойно със сюрпризите, че в стремежа си да ги зарадваме е лесно да ги задушим.
Независимо какво и колко сме натрупали, за да им го поднесем, то не покрива техните идеи за "подаръчета и сувенирчета", които да отнесат обратно и търсенето на такива се превръща в точка от шопинг списък, в отмятането на който, то се знае, участваме и ние.
Аз безкрайно се забавлявам от избора на покупки и гледам да си доставя максимално удоволствие от този елемент от посрещането или по-скоро от изпращането, тъй като често накрая сядаме заедно върху куфара, за да го затворим. Защото те също забравят, че имат право на ограничен по обем и килограми багаж, и се започва бясно опаковане на вафли "Боровец" и "Морена", на "Зрънчо", "ама не от този, а от онзи, по-мазния, нали се сещаш", на възможно най-евтината, "защото е най-автентична" лютеница, на българска козметика, за чието качество не се придиря изобщо, стига да е с аромат на роза.
Чувам се как питам невярващо "Ама ти сериозно ли възнамеряваш да си купиш точно тези гадни сапунчета", за да чуя в отговор: "Престани и ти, знаеш ли колко им се радват американците."
А, когато, изтощени, застанем отново на летището, за да им помахаме за довиждане, разбираме колко много ще ни липсват. Иска ни се да ги прегърнем и успокоим, че когато ние на свой ред им ходим на гости, нито за миг няма да очакваме реципрочни припадъчни прояви на славянско гостоприемство.
Че ние знаем как е в техния свят, но в нашия тези моменти са последната връзка с миналото, в което сме били едно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар