Зима

Зима
Пролет

11 август 2016 г.

Установих липсата на…

Знаете ли, че ако подадете заявление в МВР за открадната вещ и споменете думата „откраднаха ми….“, задължително трябва да опишете #КОЙ е извършил деянието.
 
Без майтап. В противен случай се пише: „Установих липсата на…“.
 

Да караме поред.

Жега, след работа, софийският автобус 204, претъпкан – както винаги, без климатик – както винаги. Слизам, отивам да си купя нещо студено и… упс, портфейлът ми го няма. Две дебитни карти, лична карта, карта за пътуване за цялата мрежа за 3 месеца, сума пари – правя ремонт.

За последното ми се доревава, но приятелката ми Миленка ме пита: „Какво да направя за теб?“, сестра ми се обажда и казва: „Пращам пари“, децата ми оставят 200 лева – и светът се усмихва отново.

Блокирам дебитните карти, от които вече е правен опит за теглене. Блокирам картата за градски транспорт – може, преиздаването е срещу 7 лева за пластиката и някакъв личен документ с ЕГН, може и здравна книжка, обаче за личната карта трябва да отида до МВР-ото. Сиреч, до РУ-то.

Там съм. Същата грозна дървена маса в преддверието, на която преди 5 години аз пишех, а майка ми, силно разстроена, диктуваше „заявителски материал“ за телефонни измамници. Нали не мислите, че са ги хванали и осъдили.

Нищо не се е променило, освен съобщенията на таблата и некролозите. Трима полицаи – двама мъже и една жена. Обяснявам появата си, единият става, отива някъде и след 30 минути се връща с 4 листа и един химикал.

Пикае ми се. „Може ли да отида до тоалетната“. Не може, ей там има сладкарница, помолете да ви пуснат. Отказвам се. Ако бях задържан, щях да имам правото да облекча належаща нужда.

Почвам да пиша с кратки изречения под наблюдението на полицая. И тъкмо съм изписала „На 05.08. 2016 година в автобус 204 ми откраднаха…“, той ме сепва. „Стоп! Не пишете откраднаха“.

– Ама защо, господине?
– Защото, като напишете „кражба“, трябва да опишете кой я е извършил!
– Вие сериозно ли?
– Съвсем.
– Е как ще опиша някой, когото не съм видяла?! Ами ако ми откраднат нещо от жилището например!
– Питайте тия горе в министерството, дето повечето нямат и ден работа на улицата.
– Ама това е малоумие, знаете ли.
– Знам. Обаче аз после ще си имам проблеми. Тоя материал се чете и ако сте написали „откраднато“, а не е описан крадецът или крадците, ми трият сол на главата и ще трябва да ви търся да си допълвате сведението.
– Егати държавата. Писнало ми е.
– Егати държавата. И на мен.
– Добре, диктувайте ми.

И така, пиша наново. „На 05.08. 2016, след като слязох от автобус 204 около 18.20 ч, установих липсата на портфейла ми, който съдържаше…“ Банално.

Накрая полицаят ме пита: „Искате ли да има досъдебно производство?“ Не, казвам. Напишете го тогава. И пиша: „Не желая да бъде образувано досъдебно производство“.

После съвършено същия текст преписвам и в лист, озаглавен „СВЕДЕНИЕ“. Защо, питам. Тука е така, е отговорът.

Последният лист е „АНКЕТА“. Доволна ли съм от обслужването в МВР. Тъпни от сорта колко време съм престояла, как са се отнесли. Пиша позитиви. Обаче за последната графа се размислям. А тя е: Препоръки към работата на МВР.

И пиша това, което ми е писнало да пиша като журналист. „По-малко чантаджии в МВР. Курсове за квалификация и преквалификация на полицаите. Трансформация на бюджета, така че 87% да не отиват за заплати. Който не издържи годишната физическа подготовка, да бъде понижен.“

Тъкмо довършвам и полицаят надниква и казва: „Щях да ви кажа да не се морите, това началниците не го четат“. После поглежда и се зачита. Нищо не казва.

Дава ми листче с номер, за да отида в понеделник, 8.30 в паспортна служба. Впрочем, тогава ще ми бъде блокирана личната карта. Ама сега е петък, не може ли днес? Не, паспортна не работи, а само те могат.

Ами ако някой изтегли бърз заем от безконтролните фирми за бързи пари, к’во праим. Не се притеснявайте, ми казват, то после ще стане ясно, че сте подали заявителски материал.

Кога после, питам, когато някой издъни вратата на апартамента, за да си събира парите или… Няма отговор. Човекът в униформа е изпушил последната си цигара и отива за нова кутия. Чакат го още трима обрани.

Тръгвам си във вечерния хлад. Нападат ме досадни мисли: „Защо не емигрирах през 1990-а? Защо не се омъжих за…? Защо…“ След три минути самосъжаление, се обливам с ледена кофа: „Аре стига, Милчева, земи се в ръце“.

Земах се. Наскоро си говорихме с един приятел, върнал се от чужбина за ваканция след само година работа, и пак обратно. „Ужасно е това, което виждам в България, казва той. „Хората изглеждат все по-опърпани, с лоши зъби, с лоши обувки и унил поглед“.

Сега ще ви друсна едно заключение. Нали съм журналист. Установихме липсите на валутния резерв на България, окраден, олокан (обичам тая дума) при оная „власт на народа“ – и вноските за пенсия на родителите ни. Установихме липсата на зърното при Виденов. Установихме липсата на милиарди заради КТБ. Установихме липсата на медийна свобода – и биберони за някои медии.

Установявам нашествие на некадърни, некомпетентни, връзкари, посредствени парвенюта, партийно лоялни подлизурковци на всяко ниво – и в държавата, и в много медии.

Всеки ден установявам(е) липсата на справедливост – и повишеното ниво на корупцията.

И нито за момент не установихме #КОЙ, мамка му, ни е окрал. Тука е така.
 

Установих липсата на държава.


Емилия Милчева,  Ureport.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар