Народ, който не познава своята история, не може да претендира и за светло бъдеще. Народ, който живее днес, а не мисли за вчера, не може да очаква и утре.
Е, ние сме такъв народ.
Колкото ни струват ордените, толкова ни струва и миналото. Минало, обявено за продан за жълти стотинки. Нима животът на нашите предци струва няколкостотин долара? Нима можем да продадем идеалите на прадядовците ни, които са давали живота си, времето си, лишавали са близките си от себе си, за да получат по един орден? Парче метал, което за тях е било целият им живот. Явно можем.
Можем и много повече. Ще продадем историята си, за да имаме настоящето си. Евтино и кратко. За да си купим един нов телевизор с парите. На него ще можем да гледам олимпийците ни, които ордени не получават. Но и медали не получават. Или пък чопър, с който да си мелим краставиците за таратора, с който да си преглъщаме мастиката пред телевизора. Ама пък образът е един път.
Толкова струваме ние, колкото и ценим миналото си. И то не нашето, а това на нашите близки. Тяхното настояще е наше минало. Ние не го заслужаваме. Готови сме да продадем всеки спомен, за да платим бързия си кредит за море. А хората, които сме закопали, не заслужават това. Те заслужават да си спомняме за тях, а не да продаваме настоящето им.
Нима оцапаният с кръв медал за храброст струва 200 долара? Нима фамилията, която носим, струва един нов джиесем? Ако за нас струва толкова, то ние не струваме нищо. Ние сме едни слепи хора, които сме обявили историята си за продан. Без значение че част от ордените и медалите са били политически дарове. Все пак някой ги е ценил и е полагал усилия, рискувал е живота си и се е борил, за да ги получи. А ние с лека ръка ги захвърляме в интернет, където ще ги вземе друг човек, който да им се радва.
И май наистина така е по-добре. Поне този човек ще ги оценява. Ние не заслужаваме миналото си. Не заслужаваме и светлото си бъдеще, защото живеем само в настоящето. Като циганите. Живеем ден за ден. Не ни интересува вчера, не ни интересува утре. Интересува ни само днес.
Това сме ние. Хора, които живеят, за да са сити и да не са в просрочие на кредитите си. Нямаме ценности, нямаме идеали, нямаме поглед за бъдещето. Нямаме нищо. Имаме си едното „днес“. Да отидем на работа, да си купим цигари и 200 грама ракия за вечерта. Нямаме си нищо друго.
Ще ни се да живеем като във филм, но всъщност живеем в един евтин латиноамерикански сериал, в който дори няма любовна история, а епизодите следват един след друг, кой от кой по-скучни и по-предвидими. Епизоди, които с нищо не могат да ни грабнат. Не могат да ни научат. Не могат да ни вдъхнат надежда.
След като сме обявили историята си за продан, вече не можем да си откупим бъдещето.
Боян Димитров, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар