Тези дни в литературната периодика отново се заговори за едно име, което винаги остава някак встрани от нещата, от времето.
Името на Яна Язова. Поводът е книгата “Духът над мене” на Цвета Трифонова. Книгата е с писма на Яна Язова до професор Александър Балабанов - нейна голяма любов и нейн покровител. Мисля си, че всеки, който е чувал за нея или познава творчеството на писателката, ще е любопитен да има тази книга, да я прочете.
“Духът над мене” е прекрасен повод ние, българите, отново да си спомним за Яна Язова и отново да препрочетем живота й. А той е повече от любопитен - трагичен, величествен, понякога безпътен, а друг път неземен. Всеки би могъл да прочете биографични справки в мрежата, разбира се, и творчеството й.
Но колкото и да четеш, винаги около нейния образ витае специална аура, някаква неонова обвивка, различна акустика, нещо, което те кара да ставаш все по и по-любопитен. И ще го кажа съвсем ясно, както го чувствам.
Винаги съм се гордял, че тази жена е родена тук. И винаги индиректно съм я сравнявал с фигури като Вирджиния Улф и Силвия Плат. Да, това сравнение е метафорично, но аз така съм го усетил. И мисля, че не греша.
Много добре си давам сметка и за нещо друго. Че хората, свързани с литературата, и гравитиращите около нея много добре я познават.
Но за останалите българи името й не значи нищо.
Нямам представа дали това е равносилно на забрава или на нещо друго, но знам, че е така. А всъщност творчеството й, животът й са толкова нестандартни – цветни петна, и толкова далеч от провинциалността, с която много често ние, българите, се идентифицираме по принцип.
Точно за това си мисля, че е хубаво името Яна Язова да се споменава по-често. По-трайно да присъства в говоренето ни и не само в литературно-артистичните среди. И че точно такива като нея ни правят по-горди, че сме се родили тук. И с едно идея по-възможни за света.
Говорил съм с нейни изследователи, с литературни критици, с ценители. За повечето от тях творчеството й не е еднозначно. А за други личният й живот е много по-интересен от всичко, което е написала. Това, разбира се, е повод за много анализи, дискусии, коментари, които според мен ще продължават в годините.
Но дори и така да е, това я прави още по-прелестна.
И образът й наистина отеква по един много специален начин във времето.
Използвах повода, че на книжния пазар са се появили писмата й до Александър Балабанов, събрани в книгата “Духът над мене”, просто за да кажа, че Яна Язова е фигура в българската история и литература, която по никакъв начин не трябва, не може и би било престъпление да бъде подминавана и неглижирана.
Да кажа още, че тепърва около нея ще витаят различни интерпретации за живота и творчеството й. Но повече от сигурно е, че тя ще си остане нещо самородно и единствено.
Нямам никаква представа дали името й отеква в учебници и учебни програми, но това не е толкова важно. По-важно е, че тази жена, с целия си аристократизъм, лудост и ефирност, е живяла тук. Че е разширявала пейзажа около себе си. Понякога това е много по-важно от въпроса дали те има в учебниците, дали професори пишат студии за теб или студенти - дипломни работи.
Дано тази книга стигне до повече хора, надявам се не звучи като реклама.
Дано разпространителите й обърнат необходимото внимание. Лично за мен е по-важно да бъде разгърната от тези, които никога досега не са чували за Яна Язова. Защото съм повече от сигурен, че после ще потърсят и стиховете й, и романите й.
Ще прелистят живота й. А той наистина е трагично–величествен, на ръба на времето и на всичко.
И настръхваш! И забравяш за онези малки, временни неща, които непрекъснато ни заобикалят и морят. А това е много по-ценно и вечно.
Елин Рахнев, "24 часа"
Няма коментари:
Публикуване на коментар