Освен на русофоби и русофили нацията сега се раздели на носталгици по епохата на Живков и техните душмани, апологетите на прехода. И колкото повече времето напредва, толкова повече този разлом расте.
Аз пък изпитвам носталгия по тази България, която можеше да бъде. Ако имахме повече воля и акъл, носталгията по Живковото време щеше да е само тъга по отминалата младост и нищо повече.
Веднага ще ми кажат, че в историята нямало “ако”. Тази фраза е измислена само за да дръпне шалтера на мисловните процеси. Разбира се, че в историята има “ако”! Дори в спорта всеки професионалист е длъжен да погледне назад и да види как би играл по-добре, ако...
Отговорът на нашето “ако” са Унгария, Чехия, Словакия, Полша. Техните реформи тръгнаха по съвсем друг начин, при това много преди да падне Берлинската стена. Ако Тодор Живков бе избрал същия път и ако Луканов, Ф.Д., Виденов и Костов го бяха продължили, днес щяхме да сме като поляците, чехите и унгарците. И рядко щяхме да се сещаме за Тато.
Какъв е този друг път? У нас преходът към капитализма се извърши от горе на долу, а при тях – от долу на горе. Както е известно, в историята първо възниква дребният бизнес, накрая идва едрият. Правилният преход следва тази последователност. Но у нас дори обущарниците бяха държавни, когато вече бяха приватизирани банките и външнотърговските обединения, а заводите бяха хванати в схемата “на входа и на изхода”, т. е. приватизирани бяха само печалбите им, а загубите бяха оставени на народа.
И това тръгна от управлението на Тодор Живков. Още в края на 70-те и началото на 80-те в Унгария и Полша например се даде пълна свобода на дребния частен бизнес. Например селското стопанство си остана частно през цялата епоха на социализма. И много преди края там бяха разрешени частните ресторанти, частните битови услуги, частните цехове за дрехи. И когато накрая “Солидарност” взе властта, за приватизация бяха останали само големите предприятия. Там преходът започна много преди прехода.
Но Бай Тошо държеше да е правоверен, да не ядоса Москва. У нас се измисляха нови и нови “нови икономически механизми” за началството горе, защото те развързваха ръцете на едрата бюрокрация - усъвършенстваха социализма, без да пускат капитализма.
В самия Живков се бореха двама Тодоровци Единият искаше да е модерен и се опитваше да говори с езика на висшата стопанска бюрокрация. Много си падаше по мултипликации, интелектуализации, клъстери и други купешки думи. Другият обаче бе селянин, в даден момент в него надделяваше здравият селски разум и удряше спирачка на бюрокрацията малко преди да започне да граби с пълни шепи. Тя затова го и свали на 10 ноември.
Така в държави като Унгария и Полша още преди падането на Берлинската стена вече имаше широка прослойка от дребни собственици и предприемачи. Тя възпираше лакомията на висшата бюрокрация. Затова там приватизацията стана с пазарни методи и срещу пари, а у нас – с бюрократични шашми и без пари. Олигархията си взе държавната собственост безплатно. И стана както с тото милионерите – повечето управляват парите си възможно най-некадърно.
Българският преход много напомня новелата “Таманго” от Проспер Мериме. Героят на Мериме е снажен и мъжествен африкански вожд, който продава хората от собственото си племе на роботърговците. След един пиянски епизод той самият попада в плен на френския кораб “Надежда”, който кара жива стока за Новия свят.
Но макар и в плен, вождът си е вожд. Таманго организира бунт, завладява кораба и избива всички моряци начело с капитана. И тогава започва истинската трагедия. Никой от робите не разбира нищо от мореплаване, нито дори в коя посока е Африка. Когато накрая “Надежда” е намерен от английска фрегата, на борда й е останал само един полужив човек – самият Таманго. Закарват го в Кингстън и там го назначават да бие чинелите в оркестъра на полка, защото е снажен хубавец.
Та и българските революционни маси нито знаеха как да управляват кораба, нито посоката Кораб и държава не се управляват с палатков лагер и студентски бунт. Това е големият грях на Живков – можеше да даде път на буржоазията, но не го направи. В Полша и Унгария го направиха, у нас – не.
Епохата на Тодор Живков безспорно си имаше своите достойнства. На първо място, животът бе сигурен във всяко едно отношение – работа, здравеопазване, парно, електричество и така нататък. А както е известно, сигурността е №1 в йерархията на човешките ценности.
Следващата по приоритет ценност е продължението на живота, да създадеш следващото поколение. Тогава България почти достигна 9 милиона, днес не се знае точно колко е, но явно е около 6 милиона и половината от новородените не са от българския етнос. Това фрустрира националния дух и поражда носталгия по времената, когато всеки имаше семейство и деца.
От най-егалитарната държава България стана държавата с най-високото неравенство в Европа. А както е известно и доказано от науката, неравенството само по себе си поражда всички възможни социални злини и цял букет от тежки заболявания. Стресът отключва рака. Затова у нас има такъв бум на раковите заболявания.
Така че как да кажем кога се е живяло по-добре? Аз лично живях по-добре и в професионално, и в материално отношение след 10 ноември, но също усещам и разочарование, и тревога за самата съдба на България. Човек не може да бъде щастлив, когато гледа как половината българи живеят в мизерия, а другата половина са на гурбет в чужбина и много от тях никога няма да се върнат.
Разбира се, преходът си има своите апологети, главно сред грантоедите от мисловните танкове (think-tanks). Тези танкисти стрелят с фалшиви статистики. Преди няколко месеца един виден танкист сметна, че днес сме имали поне 10 пъти по-високо жизнено равнище, отколкото през 1990 година. А и освен това България не била най-бедната страна в Европа, защото Гърция, Италия, Испания били по-бедни. Пишело го в Евростат. Там впрочем нищо подобно не пише. Пише, че те били по-застрашени от бедност. Ами много ясно, че мокрите не са застрашени от намокряне. Те вече са мокри.
Танкистите вадят статистики, според които днешният БВП на глава е 4-5 пъти по-висок от онзи по времето на Бай Тошо. Чел съм други изчисления, които сочат точно обратното. Не ви съветвам да вярвате нито на едните, нито на другите, тъй като социалистическите разчетни стойности просто не могат да се обърнат в днешните пари. В един и същ момент доларът можеше да струва и 67 стотинки, и 3 лева, и 7 лева – в зависимост кой от кого го купува и за какво ще го харчи. В резултат всеки може да си съчини каквито си иска числа, за да докаже всичко.
Ние обменихме сигурността за свободата, но свободата се оказа студено и сурово жилище за поне половината българи. Чудно ли е, че са носталгици?
Валери Найденов, "24 часа"
Няма коментари:
Публикуване на коментар