Изтървахме му края...

И живеем в различни вселени, оформени от алгоритъм, в който няма място за човешко любопитство...
 
11:32, комуналната кухня, Оксфорд.
 
- Мария, не знам дали някога ще стъпя в България. - изтърсва съседът Мат изневиделица, докато краде кафе от моята кафетиера. - Изглежда донякъде... неприемливо.
 
- Верно ли? - вдигам вежда аз. - Какво изобщо означава "неприемливо", по дяволите?
 
Знам аз какво означава. Уви, пет години словесна фехтовка с високата средна класа на британската провинция просто развиха садизъм у мен. Както и очаквах, ушите на Мат се наливат с пембено, а бузите му пламват като малини.
 
- Ами... Ти все разправяш, че било много живописно място с интересни неща за разглеждане, затова тази сутрин гугълнах Bulgaria в Google Images. Някакъв ужас. Барове, жени с много малко дрехи, евтини полети и евтино бренди. И помен няма от съкровищата, които описваш.
 
- Ха! Я си донеси лаптопа за бърз експеримент.
 
* * *
 
От лаптопа на Мат, търсене на Bulgaria в Google произвежда хиляди разпищолени снимки от нощния живот край морето, създавайки впечатлението, че държавата е гигантски бардак, чието основно предимство е, че е по-близичко от Тайланд.
 
От моя таблет Google търсене Bulgaria нанизва страници и страници красиви планински пейзажи плюс някоя и друга тракийска гробница за разкош.
 
Дами и господа, изтървахме му края. Машините вече ни управляват. Google знае, че Мат е британски мъж на двадесет и няколко и автоматично стига до извода, че единствената причина някой като него да се интересува от България може да бъде ергенско парти и съпровождащите го евтини удоволствия. А мен, като крехка женица (при това българка в чужбина), Големият брат ме черпи с G-rated картинки на еко-носталгия и национална гордост.
 
* * *
 
Аз и Мат седим в една и съща кухня, пием едно и също кафе и ползваме един и същ интернет рутер... 

И живеем в различни вселени, оформени от алгоритъм, в който няма място за човешко любопитство, а само за потребителски интерес.

Мария Спирова