Кажи, че аз те пращам - БГ парола за привилегия

Навсякъде по света хората имат познанства. Ние обаче сме успели да им дадем почти литературна форма 

 

„Кажи, че аз те пращам.“ 

В това изречение има повече българска народо-психология, отколкото в някои университетски трудове. Няма име, няма длъжност, няма гаранция. Има едно величествено „аз“, за което се предполага, че отваря врати, намира маси в пълен ресторант и превръща „няма места“ в „ще измислим нещо“.

Само не бъркайте паролата. Тя не работи по телефона. Абсурдно е да позвъниш някъде и да кажеш: „Добър ден, еди-кой си ме праща“. Българската връзка изисква физическо присъствие. Трябва да застанеш пред човека, леко да намалиш гласа и да произнесеш името на своя покровител. Почти като масонска ложа, но с по-добра вероятност да получиш маса до прозореца.

Другият наш национален шедьовър е „по втория начин“. Никой не е виждал първия, но всички отлично знаем какво означава вторият. Първият начин вероятно е да чакаш, да спазваш реда, да подадеш документите и да се надяваш. По втория - да познаваш човек.

В България връзките отдавна са паралелна административна система. Имаме телефони, имейли, електронни услуги и входящи номера, но някъде над всички тях стои един човек, който познава друг човек, който „ще звънне“.

„По втория начин“ може да намери лекар, майстор, билет, място в детска градина, добра маса, по-бърз час или поне човек, който да вдигне телефона. И най-интересното е, че рядко го възприемаме като нещо нередно. Наричаме го „да имаш контакти“. Едно е приятел да ти препоръча ресторант и да каже на управителя да се погрижи за теб. Съвсем друго е „познавам еди-кого си“ да се превърне в пропуск пред чакащите, пред правилата или пред закона. Първото е човешка близост. Второто вече е общество с два входа.

И може би затова толкова обичаме изречението „Кажи, че аз те пращам“. То ни дава малката сладост да повярваме, че поне за миг не сме просто следващият номер на опашката.

Навсякъде по света хората имат познанства. Ние обаче сме успели да им дадем почти литературна форма.

„Кажи, че аз те пращам.“ Не е препоръка. Не е заповед. Не е гаранция. То е българската надежда, че правилната врата няма брава, а познат. А ако и това не помогне - спокойно. Ще опитаме по втория начин.

Лорд Евгени Минчев, "Труд"