Доколко страната ни е независима в политическите решения сега? Не се ли огъваме прекалено лесно пред желанията на големи държави, съюзи и коалиции? Възможна ли е независимостта в един глобализиращ се свят?
- Проф. Пантев, през този месец отбелязваме два големи исторически събития – на 6 септември – Деня на Съединението, на 22 септември – обявяването на независимостта на България. Денят на независимостта обаче сякаш продължава да стои в сянката на Освобождението на 3 март и на Съединението. Защо? Не се вписва в романтичната част от българската история?
- Обявяването на независимостта е колкото значим, толкова и рутинен исторически акт. Нека напомня, че всички новосъздадени балкански държави се преминали по този път - от условна независимост до пълна, която обикновено продължава двадесетина години. Тя се отхвърля след поредна балканска криза или война. Поради това, събитието не е така плътно и прочувствено отразено в нашата литература, история, песни, предания. В обявяването на българската независимост има повече мъдрост, трезва преценка на политическата динамика и малко романтика. Това обаче не намалява нейното значение като последен формален акт, присъединил България към европейската политическа система.
- Вие определяте обявяването на независимостта като „национално и държавно постижение, което сваля духовния фес от лицето и главите на всички българи”. Кои са били основните герои на това постижение? Държавният глава? Правителството? Българската дипломация? Великите сили? Всички българи? И каква е поуката от случилото се с днешна дата?
- Поуките от нашата история не са осмислени. „Всички българи” е всеобхватният отговор, защото до 1908 г. България показва изненадваща за другите способност на развитие, култура, стопанство и дипломация. Да, предполагам, че едва тогава сенките на нашите мъченици от национално-освободителната ни революция са се успокоили. Дори и преди тази дата ние показахме, че държим ключа на собствения си дом в собствения си джоб!
Разбира се, не бива да се пренебрегват тогавашните държавен глава, министър-председател, нашите дипломатически представители в чужбина. Заслуга има и целият апарат на нашата дипломация, която преценява, че последната Балканска криза 1908-1909 г., предизвикана от намеренията за анексия на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария, е подходящата среда, в която да се осъществи лелеяната мечта на пълна независимост. Затова и ние започнахме първи, та макар и в координация с останалите Велики сили. Тогава Турция нямаше никакъв шанс за реакция и намеса за възстановяването на статуквото.
- След 22 септември 1908 г. България е вече на картата, тръгва към Модерността. Но пътят оттогава до днес е твърде неравен. Загубихме ли вярата, че можем сами да определяме посоката на своето развитие? Защо зад всяко съвременно събитие виждаме намесата на чужда сила – Русия, САЩ, Турция, Брюксел…
- Смея ли да напомня, че най-трагическите ни решения в областта на външната ни политика сме вземали в състояние на сравнителна независимост. Така бе през 1913 г. и 1915 г. при присъединяването ни към Тристранния пакт. Независимостта е условие, но не е гаранция при приемането на съдбоносни решения. Ние имаме болезнен синдром за чуждо съучастие в нашата историческа участ - когато се проваляме, търсим най-вече вината на другите. Умопомрачителна ненавист между „фили” и „фоби” не разкрасява нашия образ пред очите на света. Това го имат и другите страни, но не в такава дебелашка степен. Много „фоби”- хилава нация.
- Идеализираме ли миналото си или с право можем да се гордеем, че има събития в историята ни, които са изцяло българско дело? Събития, които са се развивали независимо от настроенията на „ретроградния Меркурий”?
- Аз съм скептичен към категорията гордост. В него се вижда и скрита доза високомерие, често пъти дори комично. Едно е да изразиш признателно преклонение за това, което са постигнали дедите ни, друго е да се надуваш колко си велик и единствен. Това е косвен признак на комплекс за малоценност. Но който не признава величието в нашата история, той не заслужава да се втурва в нея.
- Въпросът с независимостта на България и на политическия ни елит напоследък се поставя все по-остро. Очаквате ли в предстоящата президентска кампания симпатиите да спечели този кандидат, който начертае българския дневен ред, а не този на някоя чужда сила?
- Декларативно, всички чертаят български дневен ред. Собствено, някой дефинирал ли е какво означава този често употребяван израз „български национални интереси”? Не можеш да ги „защитаваш” в съюзи или коалиция, в която си влязъл така ентусиазирано. Ако предизборно обещаваш защита на България в Евросъюза и в НАТО, то тогава кой там ги застрашава? Нали сме равнопоставена коалиция? Когато делегираме като договорно задължение част от суверенитет, тогава следва да приемем рискове и поне огорчения.
- Следващият въпрос звучи тъжно, но се върти в главите на българите: кои избори са по-важни за нашата страна – тези за Белия дом или за „Дондуков” 2?
- В Белия дом изборите стават шоу не само от страна на кандидатите, но и от рецепцията на публиката. У нас за американист се смята този, който разбира от изборите там. Аз съм писал скромни книжки по историята на Америка в 17-19 в. и затова не мога да се произнасям. Иначе всяка малка нация често преувеличава заинтересоваността на Великите сили към себе си. Така тя се чувства по-значима. Понякога си въобразяваме, че в Москва и Вашингтон по цели нощи не спят как да съсипят или възвеличат България. Разбира се, че има интерес и намеса от там кой управлява в София. Но важното е какво се прави тук от самите нас. Казват, че ако страдаш от мания за преследване, това не значи, че не си преследван. Значи истината е някъде по средата, както в повечето случаи.
- Трябва ли днес, 108 години след обявяването на независимостта, да се чувстваме застрашени от случващото се в Турция и от възродените й амбиции?
- Каквато и да е Турция, тя е наш съсед, при това мощен. Колкото и да се е променила в последните години, тя ни подкрепяше за НАТО и ние охотно приемахме това. Не вярвам, че сериозните турци мечтаят пак да са изправени пред стените на Виена. Но тяхното проникване по друг начин е възможно в пространство, което има слаба имунна система. Върху това следва да се замислим.
Интервю на Таня Джоева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар