Както всички деца, така и аз, когато чуя думата „празник“, веднага се сещам за Коледа, Нова година и рождения ми ден. Има подаръци, веселба и усмихнати хора.
В училище празник беше и всеки един ден, в който чрез наредба от директора ни освобождаваха от занятия. Поводът беше без значение, важното бе да сме извън класните стаи. Учителките се опитваха да ни налеят акъл в главата, като подробно ни обясняваха какво ще празнуваме – я Трети март, я Съединение, я нещо друго.
Типично по детски обаче важността на тези събития оставаше някъде другаде, но не и в главата ни. Биеше ли звънецът, хващахме чантите и изчезвахме. Бяхме щастливи, защото не учехме.
Години по-късно отново се радвам на празниците по същия детски начин. Поводът отново е без значение, само че не бягам от класната стая, а от офиса. Така са и всичките ми познати. Те вече не чакат училищния звънец, а часовниковата стрелка да отброи заветния час, след който бързо ще излетят от изхода.
Напоследък дори чувам реплики като „Весели празници“ по повод 6 и 22 септември. Първоначално си мислех, че не чувам добре, но впоследствие разбрах, че нямам проблем със слуха. Питам се защо? Какво празнуваме? Не, не си мислете, че не знам. Просто се питам, след като си отправяме пожелания, как всъщност ги отбелязваме тези празници. Събираме ли се със семействата си, или като патриоти ще се присъединим към тържествените чествания?
Отговорът е прост – стягаме багажа и отново се отправяме нанякъде. Може и без посока по подобие на древните мореплаватели. Празниците се превърнаха в едно безкрайно отиване и връщане, без дори ни най-малко да се замисляме защо почиваме и какво е станало на днешния ден преди толкова години.
В момента, в който наближат четирите почивни дни, започва едно масово лутане из сайтове за почивки и лудо звънене по телефони за правене на резервации. А кой от вас каза на децата си защо мама и тати днес почиват?! Никой!
Другият парадокс е, че „изнасяме“ децата в чужбина по време на т.нар. официални празници. Масово се пътува за Гърция, Македония и Сърбия, а след това традиционно се питаме: „Как изкара празника?“. Ами как – на плажа, пиейки узо и хрупайки октоподи. А за Независимостта даже не се и сетихме.
Важното все пак е, че сме свободни европейци и можем да си позволим всяка седмица да пръскаме пари.
Въпреки целия сив фон се радвам, че все още има хора, които намират време да разведат наследниците си из родните забележителности. Да им покажат китните ни възрожденски градчета, а не лъскавите барове по родното Черноморие. Но какво ли да видят хората там?! Не бях стъпвала в Мелник 13 години и всичко бе така, както го оставих и както го помнеха детските ми очи. Без промяна.
Скъпите хотели по курортите обаче се променят – там всяка година като гъбки поникват все по-големи и по-лъскави палати, които ни карат да се чувстваме като принцове и принцеси. Или поне така твърдеше малката ми братовчедка, която преди години твърдо отказа да си тръгне от един хотел в Слънчев бряг, защото искала да стане кралица там.
Та, начинът на възприемане на празниците се възпитава още от най-ранна детска възраст.
Защото бързо минава времето между училищния звънец и часовника в службата.
Магдалена Ковачева, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар