Мизата „дарение”

Няма друга страна в Европа, в която за едно и също нещо в терапията да се плаща три пъти

- Знаеш ли, Пена е умряла в болницата.
- Е, умря, ама я лекува професор.

Този тъжен анекдот онагледява твърде много неща от българското здравеопазване. 

Като например това, че дори да си здравноосигурен, да имаш допълнително здравно застраховане в частен фонд, пак ще ти се наложи да платиш. И то ще платиш не някаква дребна сума по наредбата за избор на екип, според която таванът на тази услуга е 950 лева, а ще ти предложат настойчиво да направиш „дарение”, за да обърнат внимание на твоя болен близък. 

Колкото по-тежко е състоянието му, толкова по-висока е мизата „дарение”. В някои случаи например за човек в кома то дори може да бъде 30 000 лева. Друг е въпросът, че трудно на някого доброволно, ей така, без подсещане, ще му дойде наум да дари точно 30 бона.

Действително самият акт на спонсорство се оформя по всички правила и с документи, което обаче не прави този акт благороден. Нещо повече, той става още по-уродлив, като се има предвид, че практиката не е само в една или две болници. Схемата е една и съща, различни са само сумите.

Действително болниците в България са търговски дружества и подлежат на всички санкции, предвидени в Търговския закон. Те обаче са и лечебни заведения и като такива трябва да спазват и Закона за лечебните заведения, както и този за здравето, тъй като независимо дали са държавни или общински, те работят по договор с Националната здравноосигурителна каса. Повечето частни също работят с нея. Което означава, че за изнудване, маскирано като „дарение”, следва да отговарят по смисъла на не един и два нормативни документа.

Проблемът е, че в повечето случаи, дори да се стигне до акт, издаден от Изпълнителната агенция „Медицински одит”, санкцията е в пъти по-малка, отколкото взетото от пациента. Подобни практики има не само в частните, но и в държавните болници. Българският пациент няма голям избор. Освен този – да си плати. Пардон, да си избере екип за лечение.

В последните години болниците ни бяха преоборудвани с модерна апаратура по европейски програми. Битовите условия за пациентите се подобриха несравнимо само с тези допреди десетина години. Той обаче все повече губи доверие в българското здравеопазване. За това говори фактът, че при по-тежки диагнози не само хората с пари, но и хората със средни доходи теглят заеми и продават имоти, за да се лекуват в чужбина, и то не защото тук нямаме специалисти, а защото нямат вяра на системата. 

Унизителен е фактът, че България е на 4-то място отзад напред от 33 европейски държави по пациентска удовлетвореност. След нас са само Румъния, Черна гора и Полша.

Няма друга страна в Европа, в която за едно и също нещо в терапията да се плаща три пъти – веднъж от НЗОК, втори път от частен здравен фонд, ако пациентът е застрахован, и трети път от неговите близки. Обидно ниски са и санкциите, които могат да налагат по закон медицинските одитори. Не е ли редно те не само да бъдат увеличени, но и при рецидив да се отнема лицензът на болница или клиника, която си е позволила да се гаври с близките на болния, извивайки им ръцете за дарение или избор на екип. Или пък НЗОК да прекратява договора си с нея. Защото и физически, и юридически лица се респектират само от финансовите санкции. 

Дали пък не е време здравният министър да инициира подобна законодателна промяна?

 Силвия Николова, "Монитор"