Пациент със сърдечни проблеми чака 3 месеца за преглед в държавна болница.
„Срамота“ ще възкликнете. Ще поздравите майките на лекари и министри, които са ни докарали до положението да мрем пред лекарските кабинети.
Спрете! Пациентът и болницата са на повече от 3200 км от нас, в далечна Испания. Точно така, проблеми в здравеопазването има навсякъде. Тамошният пациент чака с месеци, защото според медиците състоянието му търпи изчакване.
Проблемите в родното здравеопазване са много – бавни линейки, арогантни медици, корупция, стара апаратура и още, и още.
Тези проблемите могат да се решат лесно. Например с повече пари за техника и санкции за фалшивите повиквания на линейка.
По-сериозният проблем, скъпи пациенти, е, че нямаме лекари. За каква европейска държава и за какво здравеопазване говорим, когато в 12 области у нас няма онколози и кардиолози? Стотици болни са осъдени да прекосяват милата ни родината, за да търсят лек за страданието си. Лъчетерапевти имало само в София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Плевен. Бургас е най-добрият град за живеене, но не и за децата, които имат нужда от хематолог. Такъв няма.
Спасителите на телата ни бягат. Напускат страната ни така, както пътниците изостават потъващ кораб. Над 300 лекари емигрират всяка година. Това не е криза. Това е диагноза. Диагноза не само на сектор „Здравеопазване“, тя описва състоянието на цялата нация, общество и държава. Състоянието на безперспективност е обзела голяма част от българите. Затова търсят спасени навън. Защо бягат лекарите?
Заради ниски заплати! Заради ежедневно унижение! Заради желание да се развиват! Лекарската професия е призвание. Почти не съм чула медик да казва, че напуска България заради ниско възнаграждение. За разлика от доста други професии при лекарите движещата сила за емиграция не са парите.
По-опитните лекари се отправят към Терминал 1 и Терминал 2, търсейки спасение от средата, в която работят. На тези хора им е писнало да бъдат плюти (буквално), псувани и ритани от хора, на които се опитват да помогнат. Това ежедневно унижение е наклонило везните за не един и двама емигранти в бели престилки.
Най-страшното обаче е, когато лекарите напускат, защото искат да бъдат лекари. Това са онези медици, при които ентусиазмът за нови знания и умения е по-силен от любовта към родината. Тези лекари искат да лекуват с най-новите методи, да оперират с нова апаратура, да срещат нови предизвикателства.
Спомнете си за двете млади лекари, които в началото на година оперираха бебе в утробата на майката. Такива интервенции са ежедневие в западноевропейски клиники, докато у нас са сензация. Младите медици у нас могат да се развиват, но само в няколко болници, разположени в два-три големи града у нас.
Как да има квалифицирани специалисти в градче с 7000 жители, в което болницата няма апаратура? Как един хирург ще се развива професионално, когато пациентите му идват всяка седмица, за да си мерят кръвното?
Виновни за състоянието на система са тези, които мислят на парче. Проблемите в „Здравеопазването“ не се решават с въвеждането на пръстов отпечатък, нито с кодове на пациентите, нито с увеличение на заплатите.
Тази система се нуждае от реформи и много пари, за да работи така, че доволни да са и пациентите, и лекарите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар