Зима

Зима
Пролет

5 декември 2016 г.

Колкото кило сирене, но от изкуственото

Не бива момичета, които вместо да си играят на улицата, да правят секс там. Това ли искаме? Това ли ще оставим? И това поколение ли искаме да възпита следващото?
 
Пет лева струват патронче водка, пет хляба и килограм сирене, но от изкуственото. 

Ние превърнахме децата си в патронче водка, пет хляба и килограм сирене, но от изкуственото. За толкова купуваме телата им. Не, те не ги продават. Ние ги купуваме за толкова. 

Оценихме децата си на едно задоволяване на нагона на един старец, ром, самотен мъж или просто извратен човек. Извратихме се. А институциите, които е модерно да се обвиняват, са безсилни. Те ги закрилят, но след като вече нещо им се е случило. Не ги пазят, а си защитават заплатите. 

Тук не става дума за министерства, интернати, домове и агенции. Говорим за институциите като чиновници, които трябва да свършат нещо различно от пиенето на кафе в пластмасови чаши пред излющената си сградичка, докато пушат цигарите си. Говорим и за едни директори, които не знаят имената си. Знаят, че са директори и взимат заплати. И защитават тези си заплати. Те едва ли са големи. Но сигурно има някакви други бонуси. Бонуси за пет лева. 

И сега ще следват проверки. Дали заради тези заплати този човек си е свършил работата. Дали е упражнил контрол над подчинените си. И дано проверките покажат, че всичко е наред. Защото ако не е, тогава значи, че сме продали децата си за 5 лева. А децата са деца без значение от етноса им, без значение от годините и постъпките им. Те са нашите деца. Те са онова, което наричаме бъдеще, което е толкова неясно и мрачно, че дори и пет лева не струва. 

Но децата струват много повече. Повече от бъдещето, което е неясно. Те не трябва да се продават за една водка. Не трябва да отварят крака на пейките или на скъсаните си легла в интерната, за да задоволят нагона на някого. 

Утре Янко няма да е Янко, а ще е Петър. Еми няма да е Еми, а ще е Ивана. Нашата Ивана, нашият Янко. Ако ние не се погрижим за това бъдеще, то тогава не ни очаква нищо добро. И под „ние” да се чете чиновниците. Защо позволяват това да се случва. Затварят си очите, защото това се случва в едно село. Не е София, не е България. Това е просто едно село, в което нашите деца са захапали цигари, очаквайки поредния си клиент, от когото да вземат 5 лева за два галона бира. 

Не трябва да продаваме бъдещето си за пет лева. Не трябва да отнемаме детското за килограм сирене. Не трябва да си затваряме очите за едната заплата. Защото животът не е една заплата. Не е едно назначение, получено по роднинска линия. Не е едно усвояване на средства. Животът е да оставиш нещо след себе си. 

Не бива момичета, които вместо да си играят на улицата, да правят секс там. Това ли искаме? Това ли ще оставим? И това поколение ли искаме да възпита следващото? 

Аз лично не искам. Не искам чиновници да пушат пред излющените си сгради, докато някой злоупотребява с децата ни. Защото сградата може и да се ремонтира, а чиновниците да се уволнят. 

Но децата - те не могат да се реновират с европейски средства.

 Социално-педагогическият интернат „Христо Ботев“ в сливенското село Драгоданово

Боян Димитров, "Монитор"

Няма коментари:

Публикуване на коментар