А според някои днешни антикомунисти, тип демократични еднодневки, пролетарската диктатура една сутрин, ей тъй внезапно, без предупреждение, се е вмъкнала в душите на огромно количество от българските селяни и работници. И спряла развитието на България.
Отричат, че диктатурата е влязла през парадния вход безпрепятствено, защото се е борела за „хляб, свобода и справедливост”. Бай Йордан Радичков писателят, когато си спомняше онова гладно и свирепо време плачеше. И тогава значително количество от народа заради глада и хроничната бедност е мразел до смърт богатите. „Чорбаджиите изедници” капиталисти, които жестоко, мутренски, монополно покровителствани от властта, и тогава са експлоатирали народа безцеремонно за заплата от дребни стотинки…
Царят, министрите и богатите са утъпкали пътя на диктатурата… Били са поклонници, съюзници на хитлеровата фашистка и нацистка Германия. Дали са правото на Чърчил и Рузвелт с един молив и лист хартия да ни предадат под прякото ръководство на Сталин.
И неинформираните гладни селяни и работници са се юрнали да посрещат диктатурата с цветя, погачи и сол. Този гладен и унижен народ е предоставил основанието като презумпция. Диктаторите да имат „право” да репресират тези, които им „застрашавали” властта. Хиляди селяни и работници са се натискали да бъдат милиционери, началници и нещо си. Такова доверие са дали на диктаторите, че изобщо да не си и помислят за демокрация и правов ред. Диктаторите са се уповавали на този гладен и оскърбен народ.
И никой от тези гладни и полуграмотни селяни и работници не са се интересували от интелектуалните и морални качества на тези мистични диктатори. Гордели са се, че и те са като тях.… „Човеци от народа”. Боготворели са ги искрено. Даже толкова много, колкото диктаторите в най-смелите си мечти не са си представяли…
Щастието на народа е било, че излизат от хроничната бедност и могат да се трудят, хранят и живеят по-добре от преди войната.
И поетът Стефан Цанев е нямал избор. И убедено или не, е заявил своята съпричастност към последния диктатор с априлски замах и повей. И тогава поетите от бивши селянчета и работници са се превръщали в софийски певци на партията… С големи мечти за върхове…
Паметта понякога е доста коварна. Не позволява да се скрие онова, което е неудобно. Член на съюза на българските писатели не се е ставало само с талант. Имало е и други изисквания, които Цанев ги е предоставил… Дали го разбираме или не днес е без всякакво значение! Един невръстен младеж как е можел да контролира таланта си. Да се съхрани и като морална категория според днешните доста спорни „защитници” на демокрацията. Сам е избрал пътя си, а днес заклеймява доносниците. Сякаш те са нареждали да не го печатат, както той казва осем години. Къде са били Любомир Левчев, Георги Джагаров и още плеяда подобни автори, които да го защитят. Който се лъже, че не са могли, жестоко се лъже. Живков изобщо не е слушал старите догматици членове на политбюро или ако ще генерали от ДС. В литературата и най-вече в поезията се е вслушвал в тези партийни-държавни поети.
Това, че Стефан Цанев е талантлив, е неоспорим факт. Нямам представа дали е проблем, че е писал талантливо и за диктатурата? Навярно се е съобразявал и с диктаторите талантливо… Иначе със сигурност щяха да го пуснат с шейната в коварните лабиринти на забравата… А там е страшно!
Чудя се на поета Цанев, защо вярва на днешните либерални поборници. Все схоластици обявили са се за негови защитници със същата стилистика като на защитниците на диктатурата. Какъв огромен шум вдигнаха, че поетът е отказал награда заради един треторазряден слугинаж на диктатурата наречен Митьо Гестапото. Но поета Цанев не отказа ордена „Стара планина” от другия още на по-ниско ниво слуга на диктатора. А трябваше ли, за да повярваме, че тъгата му не е конюнктурна…? Истина е, че днес тези третостепенни бивши слуги на диктатурата управляват България. Превъплатиха се в социалистически капиталисти, царски републиканци и етнически либерални хищници…
Защитниците и опонентите на поета тъй си приличат с шекспировите герои. Монтеки и Каполети се борят пренебрегвайки избирателно фактите от живота му. И катарзиса му. С врявата си обезсмислят тъгата му… Наглеци! Нищо не са платили и за днешната „свобода”…
Поетът навярно и днес като в цедило на гърба си носи спомени и толкова прахосани надежди. Защото талантът му няма нищо общо с днешната опорочена фалшива демокрация. И затова молбата ми е да помълчи.
Да преглътне заблудите, болките и фалша, за да се чува звъна на камбаната от книгите му, облегнали се на лавиците по българските книжарници.
Няма коментари:
Публикуване на коментар