Зима

Зима
Пролет

17 февруари 2017 г.

Ключът към националното самосъзнание

Национално самосъзнание! В тези две думи са заключени историята и бъдещето на всяка една нация.
 
Имат ли българите ключ за вратата? Спорен въпрос...

Всеки трябва да открие сам пътя към портата. Няма ден, в който да не насочвам децата си в тази посока. Аз не помня обаче моите родители, нито учебниците и учителите ми, камо ли портретите по стените в училище да са ме вдъхновявали и възпитавали в патриотизъм. Нося го в сърцето и душата си. Въпрос на признание към делото на онези, които са давали живота си през вековете в името на България. 


Колко от нас биха последвали предците ни? Колко от нас носят в сърцата си смелостта и себеотрицанието към родината на Апостола на свободата Васил Левски. Колко биха погубили себе си, за да спечели цял един народ?! Едва ли са мнозина.

Но мнозина се възхищават на делото му тъкмо защото знаят, че не са така достойни като него да се нарекат българи.

А в навечерието на отбелязването на 144 години от кончината на най-големия ни, според моето скромно мнение, национален герой отново бяхме „зарадвани“ от вестта, че паметникът му в Ловеч продължава да се руши. Институциите си прехвърлят топката. Все с бумащина и недостиг на пари се оправдават. Сякаш Левски с пари е разполагал и с бумащина не се е сблъсквал. Но, както е казал самият той, „Дела са нужни, не думи“. Кракът на Дякона поддавал, а с всяка изминала година операцията му се оскъпявала.

Всъщност прекалено съм малък да говоря за делото на Апостола. Но понеже се възмутих от липсата на пари за реставрацията на нашата светиня, влязох в ролята на социолог. Взех да разпитвам. И видиш ли, попадах все на самопожертвователни хора, всички готови да се разделят и с малкото пари от джоба си, за да не остане националният ни герой инвалид. Въпрос на една благотворителна кампания. Но най вече на национално самосъзнание! Сякаш ме озари светъл лъч. А още по-добрата новина е, че институциите най-после обещаха да се задействат за ремонта на величествения монумент.

Аспарух, Борис, Симеон, Иван-Асен, Самуил, Левски... Имена ли са само това, или става дума за писателите на българската история. Ценим ли делата им самопожертвователни? Колко често се гордеем с тях? Само в дните на чествания, щом блокират кръговото между „Оборище“ и „Дондуков“, или когато завият сирените на 2 юни. Сещаме ли се за великите българи, крачейки ежедневно по тротоара край табелите, носещи тяхното име? По-скоро се случва, когато гледаме късната емисия, украсена с фойерверки, или пък поредния документален филм по някоя телевизия.

А ключът за вратата към бъдещето на България не е в помпозните мероприятия. Той е заровен в 13 века национално самосъзнание.



Петър Иванов, "Монитор"

Няма коментари:

Публикуване на коментар