По-нещастните ни дават шанс да напредваме в класациите
Пак дойде на дневен ред колко сме били по-щастливи според някаква си поредна статистика.
И според нея сме напреднали с 24-25 пункта според предишни изследвания. От 130-о до 105-о място сме достигнали. Радост голяма. Дава ни тя поводи за разсъждения. Доколкото ни звучи това сведение предизборно агитационно, сиреч розовеещо и нереализуемо.
Питаме се на какво се дължи подобряващата се национална кондиция?
И ни се явяват разни догадки. Примерно, че други народи са станали по-нещастни от нашия. И тъкмо те великодушно ни доставят шанс да напреднем в класацията.
Германците и французите със сигурност ни дават аванс чрез тяхното нещастие – постоянната им тревожност поради касапниците, устроени от ислямски терористи. Американците пък се тресат от приумиците на ексцентричния им нов президент Тръмп.
А кое пък да му е щастливото на мексиканеца, който стана персона нон грата за обетованата Америка. Ония в САЩ градят бент по границата срещу пороищата пришълци. По този повод мрежата произведе смешката: „В мексиканските училища да се въведе задължителната дисциплина овчарски скок”!
Сродна участ споделят мароканците – тези потенциални и кинетични удавници, човешкият свръхтовар на самоделни плавателни съдове във водите на Средиземно море. Адриатическото , Бялото и прочее морета също бълбукат от нещастници, устремили се към Европата да й чистят кенефите, ако им бъде разрешено.
Несретници от Сирия, Ирак, Афганистан прииждат насам, непреброени от статистиките. Сред тях бандити бол – неразпитани как се чувстват, доволни ли са, кофти ли им е…
Ами да погледнем и към руснаците, санким и те са ни тегоба. Бамбашка народ, безпрецедентен. Одобрили били президента си Путин с 86%. От времето на Петър Велики не им се било случвало такова благоговение пред батюшка. Макар че голяма сиромашия ги налягала и тях, но в течение на вековете й били навикнали, даже й се наслаждавали. Досущ като нас.
Така че никакви статистики не биха могли да установят дори с относителна точност кой и къде доколко е щастлив. И като взехме за пример руснаците, те собствено никога не са наясно за състоянието си. Тяхната историческа константа е да са в неведение за себе си. Състояние, благодарение на което световната култура притежава гениални постижения в литература, музика, театър, кино, изящни изкуства… А кой друг освен великия руснак И. С. Тургенев (впрочем прононсиран поклонник на западноевропейското) би достигнал онези парадоксални висоти на човеколюбието в изблика “Жал ми е”: “Жал ми е за убиеца и за неговата жертва, жал ми е за лъжеца и за излъгания. Жал ми е за щастливите и за нещастните. За щастливите повече, отколкото за нещастните…”
Казал го е прозорливият дворянин, проводил героя си Инсаров от “В навечерието” да мре за освобождението на родната си България, сякаш угаждайки, че мнимото й и до днес щастие ще е достойно за ожалване…
Авторите на статистики дават ли си сметка, че отговорилите положително на въпроса дали са щастливи увеличават относителния си брой поради неоспоримия факт, че песимистично настроените бягат презглава от тукашното огнище на несгоди: нищета – битова и духовна, повсеместна и непреодолима несправедливост, мародерство на монополите, безперспективност, обречени на мизерия старини. И докато реалистично разсъдливите песимисти спасяват кожите си поединично, вятърничавите оптимисти си остават на място, току завишили националното самочувствие.
Уместно е в този момент да изличим заблудата, че сме изначално недоверчиви към статистиките. Има измежду тях и напълно правдиви. Примерно тази, че една четвърт от населението страда от психични заболявания. На пръв поглед е стряскащо, но явлението си има и добри страни. Показателен при този сорт пациенти е субективният фактор. Как се усещат те самите.
По лични наблюдения от столичния кв. „Иван Вазов”, известен още като мутренската махала на града, очевидно доволни от живота са следните лица:
Минка, шизофреничката, просякиня на пазара, която според вдъхновението се представя и като Юлия. Иска винаги 20 стотинки. Такава такса скромно си е фиксирала, да не ощетява минувачите. Ако получи повече, цялата засиява и благодари с такава сърдечна учтивост, че ако анкетьорите я засекат на мига, със сигурност ще признае, че е щастлива до възбог.
На брадатия стар циганин, жизнерадостен алкохолик, завардил контейнера за смет до 14-а поликлиника, ако му подадеш една вафла, изпада в неописуемо въодушевление, пожелава ти едни работи, дето трезвите само по празници ги произнасят. И олицетворява райското блаженство, докато нагъва вафлата.
Дебелата воняща циклофреничка с обемистите багажи – този десен щастливци все мъкнат едни набухани с вехтории торби – пъпли по тротоара пред прочутото заведение “Неро”, собственост на гражданина с прякор Пилето (по едно време му го взривиха, отразиха го вестниците и даваха по телевизията как бляскавият салон се е превърнал за броени минути в катранена паст, ама пропуснаха да проследят как за 24 часа всичко беше възстановено и даже реновирано с още луксове). Тътри се повлеканата пред френската витрина на ресторанта, звънко си припява и оставя магистрала от смрад подире си. Няма нужда да бъде питана дали е щастлива. То й личи от пръв поглед. Да й завиди човек. Носи с лекота овещественото от боклуците бреме на болестта. Клиентите на заведението я проследяват с невиждащ поглед, кусайки деликатеси. От една страна, вонята на разложение не достига обонянието им, от друга – и те се числят към категорията на щастливите. Понеже са от богатите, които никога не плачат. От недосегаемите. Паркират лъщящи джипове и коли с муцуни на хищници по пешеходната пътека. Пенсионерите с бастуните ги заобикалят с риск за живота пред фучащите по “Витошка” автомобили. КАТ замижава, а паяците, които сноват тъдява, санкционират преференциално бричките…
Такива са полюсите на настоящото ни ощастливяване. Важното е да сме по-добре от комшиите. И сме.
Я вижте при братята македонци какво става! Албанците на чеверме ги въртят. Гърците на агората са изопнали джобове с хастара навън и са опрели до нас да им ходим по курортите. Сърбите се правят на умрели лисици, ама не е от хубаво. Турците са се раздвоили между Ердоган и липсата на алтернатива като някоя Минка-Юлия. Румънците вярно го раздават ербап, но не се знае докога.
На изток е Черно море. Там няма с кого да се сравняваме, за да се уверим досущ, че сме по-щастливи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар